— Намерих картината — изхленчи мъжът. — Дадоха ми я, искам да кажа…
Ецио го зашлеви.
— Измисли по-правдоподобна история!
— Бог да ми е на помощ! — проплака мъжът.
— Бог има по-интересни занимания от твоите молби.
Крадецът събра монетите и подаде сервилно кесията на Ецио, който го изправи на крака и го притисна към съседната стена.
— Не ме засяга как си взел картината — каза Ецио. — Само ми кажи къде е.
— Продадох я на един търговец. За мизерни двеста акче — пресекна гласът на мъжа, когато посочи магазина. — Как да се прехранвам?
— Следващия път намери по-достоен начин да го постигнеш.
Ецио пусна мъжа и той се отдалечи с ругатни надолу по улицата. Асасинът го проследи с поглед и влезе в галерията.
Огледа внимателно картините и скулптурите за продан. Лесно откри каквото търсеше, защото собственикът на галерията тъкмо го окачваше на стената. Макар и малко, платното беше красиво — изобразяваше София в полупрофил, до раменете, няколко години по-млада, с накъдрени коси и огърлица от гранат и диаманти. Черна панделка беше привързана към лявото рамо на бронзовата й сатенена рокля. Ецио предположи, че семейство Сартор е възложило портрета на маестро Дюрер по време на краткия му престой във Венеция.
Собственикът на галерията забеляза, че се любува на картината, и приближи до него.
— Продавам я, разбира се, ако ви харесва.
Той отстъпи една крачка назад да разгледа шедьовъра с евентуалния си клиент.
— Забележителен портрет. Виждате ли колко жива изглежда! От нея струи красота!
— Колко искаш за картината?
Собственикът на галерията замърмори.
— Трудно е да оцениш безценното, нали?
Помълча и додаде:
— Но виждам, че сте ценител. Да речем… петстотин?
— Купил си я за двеста.
Мъжът разпери изумено ръце.
— Ефенди! Да не мислите, че ще се осмеля да измамя човек като вас! Във всеки случай… как разбрахте?
— Току-що си поприказвах с продавача. Преди пет минути.
Собственикът на галерията очевидно разбра, че с Ецио шега не бива.
— А! Наистина. Но имам разходи, нали?
— Току-що я окачи. Наблюдавах те.
Собственикът на галерията го погледна отчаяно.
— Много добре… какво ще кажете за четиристотин?
Ецио го изпепели с поглед.
— Триста? Двеста и петдесет?
Ецио остави бавно кесията в ръката на мъжа.
— Двеста. Вземи. Преброй ги, ако искаш.
— Трябва да я опаковам.
— Надявам се, че не очакваш да ти платя за това.
Мърморейки недоволно под нос, мъжът откачи картината и я уви внимателно в памучно платно, което разви от топ върху тезгяха. Подаде я на Ецио.
— Беше ми приятно да търгувам с вас, господине — каза сухо той.
— Следващия път размисли, преди да купиш открадната стока — заръча му Ецио. — Някой клиент може да ти потърси сметка за произхода на толкова добра картина. За щастие аз няма да се задълбочавам.
— Защо, ако смея да попитам?
— Приятел съм на дамата, която е позирала.
Собственикът на галерията го изпроводи смаяно и възможно най-бързо, но любезно, с поклон.
— И на мен ми беше приятно да търгувам с теб — каза му язвително Ецио на сбогуване.
41
Понеже не успя да отиде на уречената среща, Ецио изпрати на София бележка с покана да се видят на другия ден край джамията на Баязид, където да й върне картината.
Когато пристигна, тя вече го очакваше. Под ярките слънчеви лъчи му се стори толкова красива, че портретът бледнееше пред нея.
— Приличам си, нали? — каза тя, когато Ецио разопакова картината и й я подаде.
— Предпочитам оригинала.
Тя го сръга игриво с лакът.
— Buffone35 — скастри го. — Татко ми го подари, когато бяхме във Венеция, за двайсет и осмия ми рожден ден.
Тя замълча, потънала в спомени.
— Цяла седмица позирах на маестро Албрехт Дюрер. Представяш ли си? Аз да стоя неподвижно седем дни! Седем дни бездействие!
— Не мога да си го представя.
— Una tortura36!
Спряха до близка пейка и тя седна. Ецио потисна напушилия го смях при мисълта как София позира, стараейки се да не помръдва през цялото това време. Резултатът обаче несъмнено си струваше, макар той наистина да предпочиташе оригинала.