Смехът замря върху устните му, когато тя извади лист хартия. Лицето му веднага придоби сериозно изражение. Нейното — също.
— Добра новина — каза тя. — Открих къде е скрита следващата книга. Всъщност не е далеч оттук.
Подаде му сгънатия лист.
— Благодаря — каза той.
София беше гениална. Кимна й сериозно и понечи да тръгне, но тя го спря.
— Ецио, какво всъщност търсиш? — попита го. — Не си учен, това поне е ясно.
Погледна сабята му.
— Не се обиждай, разбира се.
— След кратко мълчание се поинтересува:
— За Църквата ли работиш?
Ецио се разсмя весело.
— Не, не работя за Църквата. Но съм нещо като… учител.
— И по-точно?
— Някой ден ще ти обясня, София. Когато мога.
Тя кимна разочаровано, но не — доколкото той разбра — обидено. Достатъчно разумна беше да почака.
42
Дешифрираният код доведе Ецио до древна сграда на три пресечки от джамията в центъра на квартала на Баязид. Приличаше на запустял склад и изглеждаше здраво залостена, но вратата се оказа отключена. Ецио се озърна нагоре и надолу по улицата. Не забеляза османски стражи и еничари и влезе.
Следвайки указанията върху листа хартия, който държеше, той се изкачи по стълбите към първия етаж и тръгна по коридор, в края на който откри малка стаичка — кабинет, потънал в прахоляк. Рафтовете обаче все още бяха отрупани със счетоводни книги, а върху бюрото имаше перо, мастилница и нож за хартия. Огледа внимателно стаята, но по стените не различи никакъв ориентир. Накрая зорките му очи все пак забелязаха несъответствие в плочника около камината.
Опипа предпазливо и една от плочките се размърда при допира. С помощта на ножа за хартия той я извади, наострил слух за някакво движение долу, макар да беше сигурен, че никой не го е забелязал да влиза в сградата. Плочката падна след няколко секунди, разкривайки дървен панел. Той отстрани и него и в бледата светлина зад него различи книга. Извади я внимателно — малка стара книга. Погледна заглавието върху корицата — беше стихотворна версия на Езоповите басни, написана от Сократ, когато го е грозяла смъртна присъда.
Той издуха праха от книгата и я разтвори очаквателно на първата празна страница. Както се надяваше, видя карта на Константинопол. Разгледа я съсредоточено и търпеливо. И когато листът засия с неземна светлина, забеляза, че му сочи кулата Галата. Прибра почтително книгата в кесията, провесена през колана му, излезе от сградата и пое на север през града. Прекоси Златния рог с ферибот и стигна кея в подножието на кулата.
Наложи се да пусне в ход всичките си умения за сливане с тълпата, за да премине през стражата, но щом успя да влезе, книгата го поведе по виещо се нагоре стълбище. Стигна каменна площадка, която сякаш не се отличаваше с нищо, освен с голи каменни стени. Ецио свери отново с картата в книгата и разбра, че е на точното място. Опипа стените с пръсти, търсейки вдлъбнатина, издаваща скрита кухина. Настръхваше при всеки едва доловим шум от стъпки отдолу, но никой не го обезпокои. Най-сетне откри пролука между камъните, незапълнена с хоросан, и я проследи с пръсти — наподобяваше тясна тайна врата.
След кратък размисъл запобутва леко камъните около нея, докато един на около три стъпки от пода поддаде леко и вратата се отвори назад, разкривайки тясна стаичка в стената на кулата. Почуди се как ще влезе вътре, но върху тясна колона видя поредния кръгъл каменен ключ — третия. Вмъкна се вътре и ключът проблесна. Сиянието бързо стана по-ярко. Стаята сякаш се уголеми и Ецио усети как се пренася на друго място и в друго време.
Светлината възвърна нормалната си яркост на слънчев ден и пред него отново се възправи Масяф. Но бяха минали години. В сърцето си Ецио разбра, че е изтекло много време. Нямаше представа дали не сънува. Приличаше на сън, в който не участва и същевременно някак си е въвлечен. Необяснимо как и защо, освен сън преживяването наподобяваше и спомен.
Безплътен, слят със сцената, която се разгръщаше пред очите му, но и отделен от нея, той наблюдаваше и чакаше… И отново видя младия мъж в бяло. Този път обаче не изглеждаше млад; навярно бяха изминали десетилетия.
И изражението му беше тревожно.
43
След дълго пътешествие на Изток Алтаир се беше завърнал в седалището на Ордена на асасините. Беше лето Господне 1228-о. Вече на шейсет и три години, но все още строен и енергичен мъж, Алтаир седеше на каменна пейка до къща в селото крак крепостта Масяф. Беше преживял много превратности на съдбата и злощастието сякаш отново се готвеше да го сполети. Но въпреки всичко беше успял да запази великия и страховит артефакт невредим. Докога щяха да му стигнат силите? Колко ли още гърбът му щеше да отказва да се превие под ударите на Фортуна?