Мислите му прекъсна — за негова радост — появата на съпругата му Мария Торп, англичанката, която навремето, много отдавна, му беше враг и мечтаеше да се включи в тамплиерската общност. Времето и случайността бяха променили стремленията й. Сега, след дълго изгнаничество, двамата се бяха върнали в Масяф да се изправят очи в очи със съдбата.
Тя седна до него и усети отчаянието му. Той й разказа какво беше узнал.
— Тамплиерите завзеха отново Архива си в Кипър. Абас Софиян не изпратил подкрепления на защитниците. Било истинска касапница.
Устните на Мария се разтвориха удивено и изненадано.
— Как е позволил Бог да се случи това?
— Мария, слушай! Когато преди десет дълги години напуснахме Масяф, Орденът ни беше силен. Но оттогава всичко постигнато, всичко построено се разрушава, загива.
Лицето й заприлича на мълчалива гневна маска.
— Абас трябва да отговаря за това.
— Да отговаря пред кого? — отвърна ядосано Алтаир. — Сега асасините се подчиняват на него.
Тя го докосна по ръката.
— Опълчи се на желанието за мъст, Алтаир. Ако им кажеш истината, те ще прозрат грешките си.
— Абас уби най-малкия ни син, Мария! Той заслужава да умре!
— Да. Но ако не успееш да спечелиш Братството на своя страна с почтени средства, основите му ще рухнат!
Алтаир не продума известно време, вглъбен във вътрешната си борба. Най-сетне вдигна глава с прояснено лице.
— Имаш право, Мария — каза спокойно той. — Преди трийсет години позволих на страстта да вземе връх над разума ми. Бях нетърпелив и амбициозен и предизвиках разрив в Братството, отворих рана, която никога няма да заздравее напълно.
Той стана и Мария се изправи до него. Бавно, потънали в разговор, те прекосиха прашното село.
— Говори разумно, Алтаир, и разумните ще те послушат — насърчи го тя.
— Някои може би. Но не и Абас — поклати глава Алтаир. — Трябваше да го отлъча преди трийсет години, когато се опита да открадне Ябълката.
— Но, скъпи мой, ти спечели уважението на другите асасини, защото прояви милост, позволи му да остане.
Той й се усмихна шеговито.
— Откъде научи това? Не беше тук тогава.
Тя му отвърна с усмивка.
— Омъжих се за майстор разказвач — отговори му ведро.
Пред тях се възправи масивното тяло на крепостта. Тя обаче изглеждаше занемарена, дори обезлюдена.
— Погледни Масяф! — простена Алтаир. — Превърнал се е в сянка на някогашното си величие.
— Отсъствахме дълго — напомни му нежно Мария.
— Но не сме се крили — вметна рязко той. — Изправихме се срещу монголската заплаха, срещу Бурята от Изтока, ордите на хан Чингис. Кой мъж тук може да се похвали със същото?
Продължиха напред. Не след дълго Мария наруши мълчанието.
— Къде е най-големият ни син? — попита тя. — Знае ли Дарим, че брат му е мъртъв?
— Изпратих му послание преди четири дни. При добро стечение на обстоятелствата вече трябва да го е получил.
— Значи скоро ще го видим.
— Ако такава е волята Божия.
Алтаир замълча. След малко проговори отново:
— Знаеш ли? При мисълта за Абас почти ми дожалява за него. Надянал е недоволството си срещу нас като тежка мантия.
— Раните му са дълбоки, скъпи мой. Навярно… навярно ще му олекне, ако чуе истината.
Алтаир обаче поклати глава.
— За него тя няма значение. За раненото сърце мъдростта е като острие на кама.
Той замълча отново и се вгледа в шепата селяни, които ги подминаваха или със сведени очи, или извърнали глави настрани.
— У хората в това село усещам огромен страх, а не любов.
— Абас е сложил ръка върху това място и всичката радост е помръкнала.
Алтаир спря и се взря сериозно в съпругата си. Огледа лицето й, осеяно с бръчки, но все още красиво, с все още ясни очи, макар да му се стори, че в тях се отразява всичко, през което бяха преминали.