Телохранителят обаче, освободен от силата, подчинила волята му, се отърси като куче, озърна се диво и изпълнен със страх и гняв, се хвърли с ужасна ругатня към Мария. Заби ножа си дълбоко в гърба й и се отдръпна, оставяйки оръжието си в плътта й. Устните на Мария оформиха слаб вик. Всички асасини стояха като вкаменени. Абас мълчеше със зяпнала уста.
Алтаир се раздвижи пръв. Телохранителят видя как сякаш непоносимо бавно бившият му ментор изважда тайното си острие. Камата се подаде със звук, наподобяващ скала, пропукала се в летния зной. Телохранителят проследи с очи как острието се насочва към него, към лицето му, наближава сантиметър по сантиметър, секунда след секунда. Накрая се стрелна с внезапна и яростна скорост и той усети как костите между очите му се разделят. В главата му избухна експлозия и после… нищо.
Алтаир остана неподвижен за миг, докато телохранителят се свличаше бездиханен, а от челото му бликаше фонтан от кръв. Сетне улови жена си, която се олюля, и я положи нежно върху земята, която скоро щеше да я приеме. Сърцето му се превърна в ледена буца. Той се наведе над Мария, почти опрял лице в нейното, сякаш да я целуне влюбено. Тънеха в тишина, обгърнала ги като броня. Тя се опитваше да проговори. Той се напрегна да я чуе.
— Алтаир, любов моя, бъди силен.
— Мария…
Гласът му прозвуча като скръбен шепот.
После, ужасяващо, шумът, прахолякът и миризмите се надигнаха яростно около него, пробивайки закрилническата броня, а пискливият глас на Абас надвикваше всички:
— Той е обладан от зли духове! Убийте го!
Алтаир стана, изопна рамене и отстъпи бавно назад.
— Вземете Ябълката! — изкрещя Абас. — Веднага!
45
Алтаир побягна, преди да успеят да реагират. Избяга от крепостта през зейналата й порта, по каменния път пред нея и се спусна към рехавата горичка, която опасваше северната страна на крепостта и селото. Там, насред просеката, го стъписа появата на друг мъж, който приличаше на него, но беше цяло поколение по-млад.
— Татко! — възкликна новодошлият. — Тръгнах веднага щом получих посланието ти. Какво се е случило? Закъснях ли?
В замъка зад тях рогове затръбиха тревога.
— Дарим! Синко! Връщай се!
Дарим погледна над рамото на баща си. По билата отвъд горичката видя да се събират отряди от асасини, готвещи се да се спуснат след тях.
— Да не са полудели?
— Дарим, Ябълката все още е у мен. Трябва да вървим. Не бива да попада в ръцете на Абас.
Вместо отговор, синът му смъкна кожената си чанта, извади ножница с ками за хвърляне и я остави на земята.
— Вътре има още ками. Вземи ги, ако ти трябват.
Асасиците, верни на Абас, вече ги бяха забелязали. Някои се насочиха към тях, а други се разгърнаха да ги заобиколят от двете страни.
— Ще се опитат да ни устроят засада — каза мрачно Алтаир. — Запаси се с повече ножове. Трябва да сме подготвени.
Тръгнаха през гората, навлизайки все по-дълбоко сред дърветата.
Преходът беше опасен. Често се налагаше да се крият, защото забелязваха групи асасини, които ги бяха изпреварили или се опитваха да ги нападнат отстрани или подмолно откъм гърба.
— Не се отдалечавай! — каза му Дарим. — Не бива да се разделяме.
— Ако успеем да се доберем дотам, в селото има коне. Щом си намерим жребци, ще препуснем към брега.
До този миг Дарим беше твърде погълнат от непосредствената опасност, за да мисли за друго, но сега попита:
— Къде е мама?
Алтаир поклати тъжно глава.
— Няма я, Дарим. Съжалявам.
Дарим пое дъх.
— Какво? Как?
— По-късно. Ще говорим по-късно. Сега трябва да се измъкнем. Трябва да се борим.
— Но те са наши братя, наши съмишленици асасини! Няма ли начин да ги убедиш?
— Разумните доводи няма да подействат, Дарим. Те са отровени от лъжи.
Възцари се мълчание. Наруши го Дарим:
— Абас ли уби мама?
— Той уби брат ти. Той уби добрия ни приятел Малик ал Саяф. И безброй други — отвърна мрачно Алтаир.
Дарим сведе глава.
— Той е безумец. Без съвест.
— Безумец с армия.
— Ще умре — каза студено Дарим. — Някой ден ще си плати.
Стигнаха покрайнините на селото и успяха да се доберат невредими до конюшните. Късметът беше на тяхна страна, защото селото гъмжеше от асасински воини. Оседлаха набързо два коня и ги възседнаха. Когато препуснаха, чуха гласа на Абас. Ревеше като болен звяр, застанал върху ниска кула в центъра на селото.