— Вярно е. Селим е воин като Осман и Мехмед преди него — отвърна друг.
— Защо тогава нашият султан Баязид предпочете мишката пред лъва?
— Принц Ахмед е наследил спокойния темперамент на султана. Затова. Страхувам се, че двамата си приличат прекалено много.
Трети войник се включи в разговора:
— Султан Баязид е добър човек и милостив владетел… Но е изгубил пламъка, който му придаваше величие.
— Не съм съгласен — обади се четвърти. — Той е борец. Вижте каква армия събра срещу Селим.
— Тя е доказателство за падението му! Да се изправиш с оръжие срещу собствения си син? Срамота!
— Не изкривявай истината, за да пасне на собствените ти предубеждения, ефенди — укори го четвъртият. — Все пак Селим нападна пръв султана.
— Да, да. Но Селим го направи в името на величието на империята, а не за себе си.
— Като споменахме войната, има ли новини от север? — додаде пети войник.
— Чух, че войската на Селим отстъпила при Варна — каза шести. — Претърпели тежки загуби.
— Невероятно, нали? Моля се за бързо разрешение на конфликта.
— Да, но в чия полза?
— Не знам. Сърцето ме тегли към нашия султан, но разумът ми залага на Селим.
— Ами младият син на Селим? Принц Сюлейман? — вметна седми еничар. — Познавате ли го?
— Не лично — отвърна осми, — но съм го виждал. Знам, че е забележително момче.
— Едва ли може да се нарече момче, по-скоро способен млад мъж. С блестящ ум.
— На баща си ли прилича?
Седмият еничар сви рамене.
— Вероятно. Но всъщност предполагам, че е съвсем различен човек.
Още двама еничари дойдоха и се включиха в разговора. Ецио продължи да се навърта край събеседниците. Единият очевидно беше шегаджия.
— Защо принц Ахмед се навърта в града? — попита иронично той. — Знае, че не е желан тук.
— Прилича на молец, кръжащ около запалена свещ. Чака баща му да умре, за да завземе трона.
— Чухте ли — каза шегаджията, — че предложил подкуп на Тарик, за да спечели предаността му?
— По дяволите! Какво направил Тарик?
Другият еничар се разсмя.
— С половината пари купил просо за конете, а останалите изпратил на Селим.
48
Няколко пищни шатри бяха разпънати в широкия двор на комплекса, защитени от високите стени, които го обграждаха. Ецио се отдалечи от еничарите и продължи напред към центъра, където предполагаше, че се намира щабквартирата на Тарик. И разбира се, когато наближи, чу познатия глас на Тарик, който разговаряше с куриер. Придружаваше ги трети еничар, очевидно адютант.
— Тарик бей — каза куриерът. — Писмо за вас.
Тарик взе писмото, без да продума, счупи печата и го прочете. Засмя се доволно още преди да стигне до края.
— Отлично — каза, сгъна листа и го прибра в туниката си. — Пушките са пристигнали в Кападокия, в гарнизона на армията на Мануил Палеолог.
— А нашите хора още ли са при него? — попита адютантът.
— Evet. Ще ни изпратят вест, когато византийците потеглят. Ние ще ги пресрещнем, щом стигнат Бурса.
Адютантът се усмихна.
— Значи всичко се нарежда, ефенди.
— Да, Чагатай — отвърна Тарик. — Време беше.
Той отпрати мъжете и тръгна между палатките. Ецио го последва от безопасно разстояние. Не успяваше обаче да остане съвсем незабелязан. Стражите му козируваха, войници от неговия ранг го поздравяваха и той се възползва от скромния турски, който бе усвоил, откакто пристигна в Константинопол. Не всичко обаче вървеше по мед и масло. Понякога изгубваше пътя и забелязваше как го гледат подозрително, преди да свърне отново в правилната посока. Веднъж се натъкна и на истинска опасност. Двама стражи препречиха пътя му.
— От кой полк сте, ефенди? — попита го първият достатъчно любезно, но строгият му тон накара Ецио да настръхне.
Преди да успее да отговори, вторият се намеси:
— Май не те познавам. Не виждам имперския ти символ. Кавалерист ли си?
— Кога влезе? — попита първият. Гласът му вече звучеше откровено недружелюбно.
— Къде е началникът ти?
Турският на Ецио не беше достатъчно добър за такъв разпит. Разбра, че е събудил подозренията им. Извади бързо куката и препъна единия с нея, запращайки го към другия. После побягна на зигзаг между шатрите. Прескачаше въжетата и същевременно не изпускаше от поглед от отдалечаващия се Тарик.