— Ах, Тарик! — прошепна Сюлейман. — Не биваше да действа толкова потайно, Ецио. Каква ужасна отплата получи за сторената добрина!
— Отнесли са оръжията в Кападокия. Трябва да действаме незабавно. Има ли начин да стигна дотам?
Въпросът му изтръгна Сюлейман от унеса.
— Какво? Да стигнеш дотам? Да, разбира се. Ще уредя да те закарат с кораб до Мерсин. Оттам ще вървиш по суша.
Прекъсна ги появата на принц Ахмед. За щастие той подвикна нетърпеливо на Сюлейман, преди да влезе, и Ецио успя да се оттегли дискретно в ъгъла на стаята.
Ахмед подхвана без предисловия още от прага:
— Сюлейман, инсценирали са убийство, за да ме представят като предател! Помниш ли Тарик, еничаря?
— Мъжът, с когото се скара?
Ахмед очевидно се разядоса още повече.
— Убили са го. Не беше тайна, че с него не се спогаждаме. Сега еничарите ще побързат да ме обвинят за стореното.
— Ужасна новина, чичо.
— Наистина. Когато баща ми разбере, ще ме прогони от града!
Сюлейман не успя да потисне импулса да погледне нервно към Ецио над рамото на чичо си. Ахмед забеляза и се обърна. Тонът му веднага стана по-сдържан.
— О. Прости ми, племеннико. Не знаех, че имаш гост.
След кратко колебание Сюлейман обясни:
— Това е… Марчело. Един от европейските ми съветници в Хефе.
Ецио се поклони почтително:
— Buonasera39.
Ахмед махна нетърпеливо с ръка.
— Марчело, с племенника ми трябва да обсъдим личен въпрос — рече той строго.
— Разбира се. Извинете ме.
Ецио се поклони отново, още по-ниско, и заотстъпва към вратата. Стрелна бързо с очи Сюлейман, надявайки се да успее да ги измъкне от създалото се положение. За щастие младият принц се справи отлично и му каза с рязък, официален тон:
— Чу разпорежданията ми. Корабът ще те чака, когато си готов да отпътуваш.
— Grazie, mio prìncipe40 — отвърна Ецио.
Излезе от стаята, но се помая пред вратата, любопитен да чуе как ще завърши разговорът. Чутото не го убеди, че е в безопасност.
— Ще разкрием извършителя на това престъпление, чичо — каза Сюлейман. — Имай търпение.
Ецио обмисли думите му. Дали не поемаше риск? Не познаваше толкова добре Сюлейман. Спомни си предупреждението на Юсуф да не се намесва в османската политика.
Напусна двореца в мрачно настроение. Изпитваше желание да бъде само на едно място. На място, където да отдъхне — а от почивка се нуждаеше болезнено — и да събере мислите си.
50
Преди няколко дни по съвет на София Ецио бе започнал да препрочита Дантевия „Ад“. Беше го чел като ученик, но не го осъзнаваше докрай, понеже по онова време други теми вълнуваха ума му. Сега обаче книгата му се струваше като откровение. Когато прочете и последния стих, я остави с въздишка на задоволство. Погледна към София. Тя седеше, очилата бяха кацнали върху носа й, а очите й сновяха между оригиналната карта, помощната литература и бележника, в който си водеше записки. Той я наблюдаваше как работи, но не я прекъсваше, толкова вглъбена изглеждаше тя в загадката, която разрешаваше. Ецио взе отново книгата. Реши да продължи с „Чистилище“. В този момент София вдигна очи и му се усмихна.
— Харесва ли ти поемата?
Той й се усмихна в отговор, остави книгата върху масата до стола и стана.
— Кои хора е осъдил да страдат в ада?
— Политически опоненти, хора, които са го предали. Перото на Данте Алигиери пронизва дълбоко, нали?
— Да — Отвърна Ецио замислено. — Изящен начин да отмъстиш.
Не искаше да се връща към реалността, но спешното пътуване, което му предстоеше да предприеме, го притискаше. Не можеше обаче да направи нищо, докато не получи вест от Сюлейман. Все още не беше съвсем сигурен дали да му се довери. Колебанията му обаче се бяха поуталожили. Каква полза щеше да извлече Сюлейман, ако го предаде? Седна отново, взе „Божествена комедия“ и намери мястото, докъдето беше стигнал.