— Но виждам, че истинските асасини си остават… истински асасини — каза той.
— Дълго отсъства, менторе. Къде беше?
— Пътувах. Учих. Учих много. Отдъхвах. Възстановявах се от загубите, научих се да живея с тях. Накратко — направих това, което всеки в моето положение би направил.
Той замълча и след малко продължи с променен тон:
— Посетих и братята ни в Аламут.
— Аламут? Как са те?
Алтаир поклати глава.
— Всичко свърши там. Монголите, предвождани от хан Хулагу, ги победиха и превзеха крепостта. Унищожиха библиотеката. Напредват на север като гибелни ята скакалци. Единствената ни надежда е да засилим присъствието си тук и на запад. Трябва да бъдем силни. Но навярно занапред ще се наложи да установяваме базите си сред хората, а не в крепости като Масяф.
— Ти ли си наистина? — попита Кемал.
— Тихо! — прекъсна го Терагани. — Рискуваме да го убият.
Кемал се напрегна.
— Тазим! — възкликна тревожно той.
Терагани се усмихна.
— Тазим лае, но не хапе. Обича да спори повече от всичко на света. И той е отчаян като нас. Освен това си тръгна преди развръзката на пиесата.
Той се обърна към Алтаир без следа от предишното униние:
— Очевидно ни чака работа.
— Е? — каза старецът. — Откъде да започнем?
Кемал погледна към Терагани. И двамата станаха и си вдигнаха качулките.
— Ела с нас, Алтаир.
Алтаир се усмихна и също се изправи. Надигна се като възрастен мъж, но се изправи непоклатим като скала.
55
Тръгнаха заедно към крепостта.
— Казвате, че тези войници са жестоки. Вдигали ли са меч срещу невинни? — попита Алтаир.
— Уви, да! — отвърна Кемал. — Жестокостта сякаш е единственото им удоволствие.
— Тогава трябва да умрат, защото петнят Ордена — каза Алтаир. — Но онези, които са останали верни на Кредото, трябва да бъдат пощадени.
— Имай ни доверие — успокои го Кемал.
— Вярвам ви. А сега ме оставете. Искам да разузная сам, а мястото ми е познато.
— Повикай ни, ако ти потрябваме.
Алтаир кимна и се обърна към крепостните порти. Двамата му спътници изостанаха назад. Той стигна вратите, придържайки се към сенките, и се шмугна с лекота край стражите, мислейки си натъжено, че никой истински асасин не би допуснал да го измамят така. Тръгна край външната стена, докато стигна осветен от факли стражеви пост недалеч от входа на вътрешния двор, където видя двама капитани, потънали в разговор. Алтаир спря и се заслуша. След няколко думи разбра, че са хора, верни на Абас. Абас! „Защо — помисли си Алтаир — проявих милост към него?“ Какви страдания щяха да избегнат, ако не беше го направил! Но навярно съдбата беше отредила снизхождение към Абас, каквато и да е цената му.
— Чу ли какво говорят в селото? — попита първият офицер.
— За Абас и кошмарите му?
— Не, не — сниши глас първият, — за Алтаир.
— Алтаир? Какво?
— Казват, че някакъв стар асасин спасил живота на търговец в долината. Бил се с тайно острие.
Вторият капитан поклати небрежно глава.
— Слухове. Не вярвам на нито една дума.
— Вярно или не, не казвай нищо на Абас. И без това страда от параноя.
— Ако Алтаир се навърта наоколо, трябва да действаме първи — да го открием и да го убием като бясно псе. Само ще посее недоволство като предишния път, убеждавайки хората, че всеки е отговорен за решенията си. Ще подкопае авторитета, на който Абас дължи могъществото си.
— Железен юмрук. От него разбират всички.
— Имаш право. Няма ред без контрол.
Алтаир обмисли положението. Знаеше, че Кемал и Терагани са някъде в сенките зад него. Двамата капитани явно бяха единствените, които стояха между него и вътрешната кула, а думите им доказваха, че са заклети привърженици на възгледите на Абас — възгледи, които напомняха по-скоро на тамплиерски, отколкото на асасински.
Той се прокашля много тихо и прекрачи на светло.
Двамата капитани се обърнаха към него.
— Кой, по дяволите, си ти?
— Изчезвай, старче, ако ти е мил животът.
Първият, който проговори, се разсмя грубо:
— Защо не го съсечем на място? Прасетата ще се зарадват на допълнителната порция.
Алтаир не продума. Протегна лявата си ръка, насочил длан към тях, за да видят, че безименният му пръст липсва.