— Добре, че бях от подветрената им страна — каза Пири. — Надявам се да си го забелязал от самото начало.
— Естествено — отвърна Ецио.
— Е… — каза Пири, когато червената джонка напусна залива и навлезе в Босфора, насочвайки се на юг. — Ще бъде интересно пътешествие.
Втора част
И сладостните звуци в този час
създаваха у мене впечатление,
че слушам орган и човешки глас:
ту чувах, ту не чувах сладко пение48.
58
В Мерсин Ецио се сбогува с турския адмирал. Слънчевите лъчи озаряваха морската повърхност.
— Нека Аллах те закриля, приятелю — каза му мореплавателят.
— Благодаря, Пири Рейс.
— Ще те оставя тук. Но не мога да те чакам вечно.
— Знам.
— Не искаш ли да вземеш неколцина от моите хора?
— Не. Най-добре е да пътувам сам.
— Тогава ми позволи поне да ти намеря кон. Ще пътуваш по-бързо и по-сигурно.
— Ще ти бъда признателен за това.
— Ти си смел мъж, Ецио Аудиторе, и достоен последовател на великия ментор Алтаир.
— Удостояваш ме с твърде голяма чест.
Ецио погледна към сушата със сериозно лице.
— Ако луната се напълни два пъти и не съм се върнал…
Пири Рейс кимна мрачно.
— Нека твоят Бог насочва стъпките ти — каза му той и двамата стиснаха ръце за сбогом.
Двуседмичното плаване бе последвано от още две седмици пътуване на север, първо през Тауруските планини, а след това, след кратък отдих в Нигде, Ецио пое между билата на Таурус и Мелендиз и накрая, отново на север, през ниските кафяви хълмове на Деринкую, където се събираше бунтовническата армия на Мануил Палеолог.
Спря в мрачното селце Надарим, откъдето се виждаше градът, към който се беше запътил. Окаяният вид на селцето контрастираше на красивата природа, сред която се намираше. Беше призори и улиците бяха почти безлюдни, а малцината, които срещна, го оглеждаха предпазливо, докато препускаше към централния площад с църквата.
Ецио не различи никаква следа от военна дейност и след като завърза коня в конюшнята, реши да се изкатери до камбанарията на църквата, откъдето да огледа Деринкую.
Прониза просветляващото небе с орлов поглед и обходи с очи ниските сгради на близкия град, над които се издигаха няколко заострени кули. И там не се виждаше никакъв гарнизон.
Той знаеше каква е причината.
Слезе отново на площада. Той беше пуст и Ецио веднага застана нащрек. Възнамеряваше да продължи да язди, но сега се разколеба дали е безопасно да се върне и да вземе коня. Подозренията му се задълбочиха, когато зърна силует, прокрадващ се в сенките на занемарените църковни стени. Реши да приближи.
Фигурата се извърна към него и размаха кама. Беше млада жена. Мускулеста, жилава, загоряла от слънцето, с див поглед.
— Не толкова близо, adi herìf50! — изръмжа тя.
Ецио вдигна ръце.
— Кого наричаш така? — попита я спокойно. Видя в очите й да проблясва нерешителност.
— Кой си ти? Мануилов слуга?
— Не бой се. Изпраща ме Тарик.
Момичето се поколеба, но накрая свали камата.
— Аудиторе, Ецио.
Тя се успокои.
— Младият принц ни изпрати вест — каза. — Аз съм Дилара, главният агент на Тарик тук. Защо са изпратили само теб? Защо не дойдоха повече? Не получават ли съобщенията ми в Константиние?
— Аз съм достатъчен. — Ецио се озърна. — Къде са твоите хора?
Дилара се изплю.
— Византийците ги заловиха преди една седмица. Бях се преоблякла като робиня и успях да избягам. Но другите… — тя замълча, поклащайки глава. После го стрелна с очи. — Умееш ли да се биеш?
— Така мисля.
— Когато си сигурен, ела и ме намери. В онзи град. Ще те чакам пред западната порта на подземния град.
Зъбите й проблеснаха срещу него и тя изчезна, бърза като гущер.
59