— Унижава народа ми! — извика Шахкулу. — Опита се да ни стъпче като хлебарки! Затова се съюзих с Исмаил Персийски и приех името „Шахкулу“ — слуга на шаха. Под това прозвище ще сразя селджуките, колкото и да се мъчат да изтрият от лицето на земята туркменистанците и следовниците на Сафавид и шиитските закони.
— Разбра се, разбира се… Но все пак се отърви от уликите — каза Мануил и се отдалечи, притиснал ароматизирана кърпичка към носа си.
Шахкулу го изгледа мълчаливо и после щракна с пръсти към останалите телохранители.
— Вие тримата — съберете труповете и ги изхвърлете навън, на западното бунище.
Сержантът го погледна неспокойно.
— Шахкулу, нямам ключ за западната порта — заекна той.
Шахкулу поаленя от гняв.
— Тогава намери, идиот такъв! — изрева той и се отдалечи бързо.
Останали сами, войниците се спогледаха.
— У кого е ключът? Имате ли представа? — попита сприхаво сержантът. Не му харесваше да го наричат идиот пред подчинените му, не му харесваше и как се подсмихват.
— Мисля, че е у Николос — отвърна единият. — Днес е почивният му ден.
— Значи е на пазара на трето ниво — вметна другият войник.
— Пиянства, разбира се — промърмори първият. — Боже! Как ми се иска да забия копие в Шахкулу!
— Хей, хей! — възкликна строго сержантът. — Не го изричай гласно.
Ецио едва долови последните думи. Вече беше поел към пазара на долния етаж.
60
Ако изключим факта, че се намираше дълбоко под земята, пазарът приличаше на всеки друг — сергии с месо, зеленчуци, подправки, чиято миризма витаеше навсякъде, дори по-плътна, отколкото на открито. Търговците предлагаха и дрехи, и обувки — всичко необходимо. Имаше и малки гостилници и винарни. Край една от тях се беше разразила пиянска свада — очевидно за светлокожа уличница. Костелива възрастна жена, седнала елегантно край маса във винарната, нескрито се наслаждаваше на зрелището.
Около двамата мъже, които се налагаха с юмруци, се беше образувал обръч от зяпачи, окуражаващи противниците с дрезгави крясъци. Ецио застана зад тях.
— Дай му да разбере!
— Удряй!
— Убий кучия син!
— Толкова ли ти е силата?
— Кръв! Кръв!
— Смачкай го!
Сред зрителите, повечето от които бяха пияни като побойниците, Ецио различи дебел червенолик войник с рошава брада и двойна брадичка. Мъжът стискаше мях е вино и ревеше с пълно гърло като останалите. Ецио зърна и разкопчаната кожена кесия върху колана му, от която се подаваше извитият край на голям железен ключ. Озърна се наоколо и видя тримата стражи от украсената с фрески зала да приближават откъм далечния край на пазара.
Нямаше време за губене. Той пристъпи към дебелия войник и извади ключа от кесията точно когато другарите му го повикаха.
„Николос ще трябва да дава доста обяснения“, помисли си Ецио, връщайки се към второто ниво и към тунела, откъдето долиташе вонята, който вероятно отвеждаше към западната порта.
61
— Забави се — прошепна му дрезгаво Дилара, когато Ецио отключи портата отвътре и я пусна да влезе.
— Добре дошла — промърмори нацупено той.
В този момент тя направи точно това, което очакваше Ецио — закри с длан лицето си.
— Атап AUahim! Какво става?
Ецио отстъпи назад и й посочи купчина тела, струпани в широка ниша точно до вратата.
— Не всички са затворници.
Дилара се втурна към купчината и се закова пред нея, втренчена в труповете.
— Клетите! Бог да ги възнагради.
Отпусна тъжно рамене. Така придоби по-човешки облик от обичайната си свирепа фасада.
— Онзи туркменски злодей Шахкулу го е направил, сигурна съм.
Ецио кимна.
— Ще го убия!
Тя побягна.
— Чакай! — извика й Ецио, но беше твърде късно.
Нея вече я нямаше.
Той тръгна подире й и най-сетне я откри в уединено кътче с изглед към малък площад. Приближи предпазливо. Тя стоеше с гръб към него и се взираше в нещо, което се случваше на площада, все още скрито от очите му.
— Не залагаш много на сътрудничеството — каза й той.
Тя не се обърна.
— Дойдох да спася каквото е останало от хората ми — отвърна студено, — а не да се сприятелявам.