— Не биваше да се отпускаш — каза Ецио.
Капитанът го погледна.
— Имаш право. Винаги трябва да сме бдителни.
— Да — отвърна тъжно Ецио.
5
Атина процъфтяваше под властта на турците, ала докато се разхождаше по улиците и посещаваше монументите и храмовете от гръцката Златна ера, които сега родината му преоткриваше и обожествяваше, и виждаше със собствените си очи статуите и сградите, вдъхновяващи приятелите му Микеланджело и Браманте в Рим, Ецио осъзна защо в очите на местните жени и мъже сияе неприкрито гордо негодувание. Ма’Мун обаче, зетят на капитана, и семейството му го посрещнаха с почести, обсипаха го с подаръци и настояха да им гостува.
Задържа се по-дълго в Атина, във всеки случай по-дълго, отколкото възнамеряваше, защото необичайни за сезона бури се развилняха в Егейско море, северно от остров Серифос. Мълнии раздираха небето над островите на юг от Атина и на практика затвориха пирейското пристанище за повече от месец. Безвременните урагани неизбежно подтикнаха уличните пророци да оповестят края на света — тема, разисквана надълго и нашироко през 1500 година, средата на хилядолетието. Междувременно Ецио, който не се интересуваше от такива предсказания и само се ядосваше, че се бави, разглеждаше картите и записките си и напразно се опитваше да получи сведения за движението на тамплиерите в района и в земите на юг и на изток от Гърция.
На празненство, организирано в негова чест, се запозна с принцеса от Далмация, с която се впуснаха в краткотрайна връзка. Но нищо повече. Сърцето му си оставаше самотно както преди. Реши, че е спрял да търси любовта. Собствен дом, истински дом и семейство — те нямаха място в живота на ментора на асасините. Смътно си спомняше нещо прочетено за живота на далечния му предшественик в Братството — Алтаир ибн Ла’Ахад. Той беше платил прескъпо, че е свил семейно гнездо. Собственият му баща също се бе радвал на домашен уют, но в крайна сметка и той бе платил горчива цена.
Най-сетне — недостатъчно скоро за нетърпеливия Ецио — ветровете и морето се успокоиха и настана приятно пролетно време. Ма’Мун беше подготвил всичко необходимо за пътуването му до Крит, а същият кораб щеше да го отведе и по-нататък — до Кипър. Този път щеше да плава с военен кораб — четиримачтовия „Кутайбах“, снабден с по десет оръдия от всяка страна. Топове се редяха и по предния и задния му корпус. Освен триъгълните платна, главната мачта и бизана бяха с хоризонтални рей, а под оръдията имаше гребна палуба с по трийсет гребла от всяка страна.
Към едното беше окован берберският капитан, с когото Ецио се беше спречкал на „Анаан“.
— На този кораб няма да се наложи да се бориш за живота си, ефенди — каза му Ма’Мун.
— Прекрасен кораб. Заимствал е от европейския стил.
— Нашият султан Баязид оценява красивото и полезното във вашата култура — отвърна Ма’Мун. — Можем да научим много един от друг, ако пожелаем.
Ецио кимна.
— „Кутайбах“ ще откара нашия пратеник на конференцията в Никозия и след двайсет дни ще спусне котва в Ларнака. Капитанът ще спре само в Ираклион за вода и провизии.
След кратко мълчание Ма’Мун добави:
— И аз ти нося нещо…
Седяха и пиеха шербет в кабинета на пристанището. Турчинът приближи до големия, обкован с желязо сандък до далечната стена и извади карта.
— Безценна е, като всички карти, но ти я подарявам. Карта на Кипър, начертана от самия Пири Рейс. Ще се застоиш там. — Той вдигна ръце, когато Ецио понечи да се възпротиви възможно най-учтиво. Колкото по на изток отиваше, толкова по-нехайно гледаха на времето.
— Знам! Знам колко бързаш да стигнеш Сирия, но военният кораб ще те откара само до Ларнака. После ще уредим как да отплаваш по-нататък. Не се бой. Ти спаси „Анаан“. Този подвиг ще ти се отплати. Никой няма да те отведе по-бързо до целта от нас.
Ецио разви картата и я разгледа. Беше изработена прецизно, детайлно. Помисли си, че ако наистина се наложи да остане на острова, вероятно ще успее да открие някакъв полезен ориентир. От сведенията, открити в бащиния му архив, знаеше, че Кипър е свързан с асасините и историята на вечната им битка с тамплиерите.
Зарече се да оползотвори времето там, но се надяваше да не се задържа дълго в района, контролиран на практика, макар и подмолно, от тамплиерите.