— Граждани! — заговори Мануил със силен глас. — Войници! Запазете самообладание! Не се предавайте на страха! Ние сме истинските пастири на Константинопол! Ние сме господарите на тази земя! Ние сме византийци!
Той млъкна, за да подсили ефекта, но ако очакваше ръкопляскания, такива не последваха. Продължи:
— Бъдете смели! Непоклатими! Не позволявайте на никого да пречупи…
Той млъкна, забелязал Ецио да приближава. Някакво шесто чувство явно го предупреди, защото изруга остро под нос и скочи пъргаво от подиума. Закрачи бързо към изход в дъното на залата и извика на телохранителите си:
— Спрете този мъж! Високият с островърхата качулка. Убийте го!
Ецио си запробива път през изпадналото в смут множество и се втурна след Мануил, отблъсквайки и събаряйки тамплиерските войници, изпречили се на пътя му. Най-после се освободи от тях и надзърна назад. Те изглеждаха объркани като гражданите и се озъртаха на всички страни, но не и накъдето беше тръгнал той. Подвикваха заплахи и заповеди, хукваха решително нанякъде и после спираха. Манил също беше изчезнал твърде бързо и никой от приближените му не бе успял да го последва. Само зорките очи на Ецио не го бяха изпуснали.
Макар и възпълен, Мануил се придвижвате чевръсто. Ецио се втурна по дълъг мрачен коридор. Спираше само колкото да надникне в страничните разклонения, за да се увери, че жертвата му не е свърнала по тях. Далеч напред зърна лъскава копринена роба да отразява пламъка на факла и видя Мануил да се изкачва към първото ниво на града по тясно каменно стълбище, прокопано в скалите. Мъжът, който бленуваше да е цар, беше избрал най-краткия път за бягство, защото мунициите му бяха унищожени, а в армията му цареше пълен безпорядък.
Ецио хукна след него.
Най-сетне го настигна в празна къща, издялана в скалите на първо ниво. Мануил се обърна към него. Странна усмивка играеше по възпълните му устни.
— Ключът от Масяф ли ти трябва? — попита той. — За него ли дойде? Затова ли съсипа двугодишните ни усилия да преоткрием това, което асасините са захвърлили?
Ецио не отговори. Изгледа го недоверчиво. Не знаеше какви още трикове му е подготвил Мануил.
— Водиш изгубена битка, асасине! — продължи Мануил, макар едва доловимо отчаяние да се прокрадваше в гласа му. — Ние ставаме все повече и влиянието ни нараства. Крием се, но сме навсякъде.
Ецио прекрачи към него.
— Помисли малко — каза Мануил и вдигна натруфената си с пръстени ръка. — Помисли на колко хора съсипа живота днес. Каква анархия пося! Ти! Възползва се от бедни, поробени пуши, за да осъществиш безплодната си мисия. Ние се борим за честта си, асасине! Борим се да въдворим отново мир в тези опустошени земи!
— Тамплиерите охотно говорят за мир — отвърна Ецио, — но неохотно пускат юздите на властта.
Мануил махна пренебрежително с ръка.
— Защото властта поражда мир. Идиот! Няма начин да се случи обратното. Тези хора ще се издавят без твърда ръка, която да ги задържа на повърхността и да ги насочва.
Ецио се усмихна.
— Да не повярва човек, че ти си чудовището, което дойдох да убия!
Мануил го погледна в очите и Ецио остана с тревожното впечатление, че се е примирил с участта си. Закръгленото конте с лъскави бижута и изтънчено подстригани мустаци излъчваше странно достойнство. Ецио извади тайното острие и го прониза дълбоко в гърдите. После неволно го подхвана, когато се свлече на колене. Мануил обаче не падна. Подпря се на облегалката на каменна пейка и погледна спокойно Ецио. Проговори с изнемощял глас:
— Трябваше да наследя трона на Константин. Имах толкова планове. Знаеш ли колко дълго чаках?
— Мечтите ти умират с теб, Мануил. Империята тия няма.
Макар да го измъчваше силна болка, Палеолог успя да вмъкне в тона си иронична нотка:
— О, аз не съм единственият мечтател, асасине. Стремежите на нашия орден са универсални. Османци, византийци… това са само названия, маски и фасади. Под външната обвивка всички тамплиери са част от едно и също семейство.
Ецио усети, че губи търпение; знаеше, че времето лети. Трябваше да излезе оттук.
— Стига приказки. Дай ми ключа от Масяф.
Той вдигна чантата на Мануил, все още препасана през рамото му. Внезапно византиецът заприлича на старец, отдавна подминал петдесет и осемте години.