Менторът докосна приятелски ръкава на мъжа. Движенията му бяха внимателни и прецизни, както подобаваше на възрастта му, но не излъчваха слабост, въпреки че бе преживял деветдесет и едно лета и животът му бе поднесъл множество изпитания.
— Николо — каза Алтаир, — семейство Поло, ти и брат ти, отдавна е спечелило сърцата ни, макар времето ни заедно да беше твърде кратко. Вярвам обаче, че Кодексът, който сега ти поверявам, ще отговори на въпросите, които те вълнуват.
Той махна с ръка на един адютант, който пристъпи напред и подаде на Николо ръкопис в кожена подвързия.
— Алтаир — отвърна италианецът, — този дар е… безценен Grazie.
Алтаир кимна и адютантът му подаде малка чанта.
— Е? — попита менторът, обръщайки се отново към по-големия от братята Поло, — накъде ще отпътувате сега?
— С Матео ще се върнем в Константинопол за известно време. Искаме да основем гилдия там, преди да се приберем във Венеция.
Алтаир се усмихна.
— Синът ти Марко сигурно жадува да чуе историите за приключенията на баща си.
— На три години е твърде малък за подобни истории. Но някой ден… скоро, надявам се, ще му ги разкажа.
Прекъсна ги появата на Дарим, който се втурна през вътрешната порта и се спусна към тях.
— Татко! Авангард от войници на Хулагу проби защитната ни линия. Селото е в опасност!
— Толкова скоро? — застина Алтаир. Обърна се към Николо с настойчив тон: — Стоката и провизиите ви чакат край портата на селото. Ще ви придружим дотам. После трябва да побързате.
— Благодаря, менторе.
Алтаир се обърна към двамата асасини, които се бяха отделили от многобройната група, вече напълно готова да препусне към бойното поле.
— Заредете катапултите — нареди Алтаир — и чакайте сигнала ми.
Те се поклониха и изтичаха да изпълнят разпореждането му.
— Не се отдалечавайте — каза той на братята Поло.
— Трябва да тръгнем към селото незабавно, татко — обади се Дарим. — Мисля, че е най-добре да останеш с Николо и Матео. Аз ще разчистя пътя ви.
— Внимавай, Дарим. И дръж под око катапултите.
Алтаир погледна нагоре, където войниците вече разполагаха масивните оръжия.
Дарим се усмихна.
— Ако ме улучат, ще уцелят и поне дузина монголи.
— Не бива да подценяваме хан Хулагу.
— Готови сме да го посрещнем.
Алтаир се обърна към гостите си:
— Хайде!
Те възседнаха конете, които ги очакваха, и напуснаха крепостта, без да бързат. Насочиха се встрани от битката, развихрила се в подножията на близките хълмове.
— Ще ги задържите ли? — попита Николо, неспособен да прикрие тревогата в гласа си.
— Колкото е необходимо — увери го Алтаир спокойно. — Завиждам ви за пътешествието — продължи той. — Византион е прекрасен град.
Николо се усмихна бегло, защото разбираше каква опасност ги дебне, независимо колко я омаловажаваше Алтаир. Ала и преди го бяха притискали в ъгъла и знаеше какво цели Алтаир — да ги разведри. Той се включи в играта.
— Виждам, че предпочиташ древното име. Бил ли си там?
— Преди много години. Когато венецианците отклониха франкските кръстоносци към него вместо към Йерусалим.
— По онова време Константинопол е бил най-големият търговски конкурент на Венеция. Предприели сме блестящ ход.
— Той отваря Европа на изток в много отношения.
— Монголите няма да стигнат толкова далеч — каза Николо, но гласът му прозвуча неспокойно.
Алтаир смени темата:
— Конфликтът през 1204-та ми попречи да разпространя Кредото в Европа.
— Е, с известен късмет и търпение ще довършим начинанието ти.
— Ако ви се удаде възможност, знайте, че от върха на „Света София“ се открива най-красивата гледка към града.
— Как се стига дотам?
Алтаир се усмихна.
— С тренировки и търпение.
След кратко мълчание продължи:
— Разбирам, че няма да поемете по суша оттук? Предпочитате да плавате до Византия?
— Ще яздим до Латакия, а оттам ще се качим на кораб. По анадолските пътища все още броди призракът на кръстоносните походи.
— О! — каза Алтаир. — Най-дълбоките страсти понякога са най-гибелни.
— Посети ни, ако успееш, Алтаир. Ще настаним и теб, и антуража ти.
— Не — отвърна Алтаир. — Благодаря, но това не е страна за стари хора, Николо. Ще остана тук, така трябва.