— Е, ако си промениш мнението, домът ни е винаги отворен за теб.
Алтаир наблюдаваше бойното поле. Катапултите се бяха задействали и поразяваха целите. Камъните, които мятаха по монголските отряди, сееха разрушение.
Един ездач се отдели от асасинската кавалерия и препусна в галоп към тях. Беше Дарим.
— Ще отдъхнем за кратко в селото — каза му Алтаир. — Очевидно удържате набезите на врага.
— Но докога, татко?
— Вярвам в теб. Все пак вече не си момче.
— На шейсет и две съм.
— Караш ме да се чувствам съвсем древен — пошегува се Алтаир.
Но Дарим видя колко бледи са страните му и осъзна колко изморен е всъщност баща му.
— Ще отдъхнем, разбира се, и ще се сбогуваме с приятелите си, както подобава.
Стигнаха до селските конюшни и братята Поло бързо прехвърлиха вещите си на товарните коне, които им бяха подготвили заедно с два отпочинали жребеца за пътуването на запад към брега. Алтаир, най-после позволил си отмора, се облегна на Дарим.
— Зле ли ти е, татко? — попита го той загрижено и го поведе към пейка под дървесна корона.
— Дай ми минутка — отвърна му задъхано Алтаир, съпротивляващ се срещу обзелата го болка.
Седна тежко и си пое дъх, вперил очи в крепостта. „Старците са непотребни — помисли си той като дрипави мантии, провесени на пръчка“. Е, поне духът му бе познал не една радост.
— Краят на една епоха — промълви той.
Погледна сина си и се усмихна. Вдигна чантата, която адютантът му беше дал по-рано, и я изпразни. Пет обсидианови диска, изящно изваяни. Подреди ги спретнато.
— Когато бях много млад — каза той, — си въобразявах, че нашето Кредо ще сложи край на тези конфликти… Защо не се смирих и не си казах, че съм направил достатъчно за един живот? Че съм изиграл ролята си…
Той се изправи с мъка на крака.
— Но най-велика е борбата да откриеш истината.
Обходи с поглед селото и очите му се спряха върху бойното поле.
Николо Поло дойде при тях.
— Готови сме — каза той.
— Последна услуга, Николо — каза Алтаир и му подаде каменните дискове. — Вземи ги и ги пази. Скрий ги, ако трябва.
Николо го погледна изпитателно.
— Какво представляват? Артефакти?
— Нещо подобно. Ключове са и всеки от тях носи послание. Николо огледа внимателно единия. Изглежда недоумяваше.
— Послание? За кого?
Алтаир взе ключа.
— Де да знаех…
Вдигна го високо. Той засия. Алтаир затвори очи, потънал в размисъл.
68
Ецио се съвзе и осъзна къде се намира. Светлината в каютата отново възвърна приятната си приглушеност. Той усети аромата на кедрово дърво от стените и мебелите, видя прашинките в сноповете слънчеви лъчи, които струяха от люковете, чу трополене на бягащи крака върху палубата, викове на моряци и скърцане на рей. Вдигнаха платната.
И отплаваха.
В открито море зърнаха платната на берберски пиратски кораб. Ецио и Пири се сетиха за стария си приятел Ал Скараб, но пиратският кораб не понечи да ги нападне. През по-голямата част от петнайсетдневното плаване бяха само върху тъмната като вино, гъмжаща от скумрии вода и Ецио прекарваше времето в безплодни усилия да разгадае символите по ключа. Копнееше София да е при него, за да му помогне, и се тревожеше за нея, все по-нетърпелив да достигнат целта си.
Най-сетне настъпи денят, когато куполите, обвитите в облаци кули, стени, камбанарии и минарета на Константинопол се появиха на хоризонта.
— Ще пристигнем след пладне — каза му Пири Рейс.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре.
Пристанището бе оживено както винаги, макар че беше време за обедна почивка и денят бе влажен и жарък. Особено много слушатели се тълпяха около глашатай, изправен върху подиум в края на главния кей. Придружаваше го отряд еничари в широки бели роби. Докато разтоварваха червената джонка, Ецио се приближи да чуе какво казва мъжът.
— Граждани на империята и пътешественици от чуждестранни земи, слушайте! По заповед на еничарите се налагат нови ограничения на всички, които пристигнат и заминават от града. Уведомявам ви, че награда от десет хиляди акче ще бъде изплатена на всеки, предоставил информация за местонахождението на асасина Аудиторе, Ецио.