— Добре — каза Ецио. — Радвам се.
Той отстъпи назад и погледна над сградите, заобикалящи гробището, към кулата Галата.
— Врагът е близко — продължи. — Когато приключи погребалният обред, заемете позиции около кулата и чакайте да ви дам знак.
После бързо тръгна. Колкото по-скоро освободеше София, толкова по-добре.
Натъкна се на Ахмед, придружен само от един телохранител, върху бойница в подножието на кулата.
— Къде е тя? — попита Ецио.
Ахмед се усмихна с дразнещата си усмивка и отвърна:
— Възхищавам ти се, Ецио, но кръвожадността ти ми пречи да те нарека свой приятел.
— Кръвожадност? Странно обвинение от човек, организирал нападение срещу собствения си племенник.
Част от невъзмутимостта на Ахмед явно се изпари.
— Трябваше да го похитят, асасине, а не да го убият.
— Разбирам… Да го похитят византийци, за да го спаси чичо му и да го обявят за герой. Това ли планираше?
Ахмед сви рамене.
— Нещо такова.
После кимна. Ненадейно половин дузина тамплиери изникнаха от нищото и обградиха Ецио.
— А сега, месер Аудиторе, ключовете, моля.
Ахмед протегна ръка.
Ецио обаче също даде сигнал. Зад полукръга от тамплиери изневиделица се появиха по-голям брой асасини, стиснали ятагани.
— Първо момичето — рече студено Ецио.
Ахмед се разкикоти.
— Твоя е.
Махна нагоре към небето. Ецио проследи посоката и на върха на кулата видя жена, застанала до страж, очевидно готов да я хвърли през ръба. Жената носеше зелена рокля, но главата й беше покрита с чувал от зебло. Ръцете и краката й бяха вързани.
— София! — възкликна неволно Ецио.
— Кажи на хората си да отстъпят — отсече Ахмед.
Обзет от ярост, Ецио нареди на асасините да се оттеглят.
После подхвърли на Ахмед чантата с ключовете. Той я улови сръчно и провери съдържанието й. Ухили се.
— Както казах, тя е твоя!
При тези думи той слезе от бойницата, следван от телохранителите си. Качи се в колесница, готова за път, и пое през града към Северната порта.
Ецио нямаше време да го наблюдава. Скочи към кулата и започна да се изкачва. Тревогата и гневът го окриляваха и за няколко минути се озова върху най-горния бойницата, където се намираше жената. Стражът отстъпи назад към стълбите, отвеждащи надолу. Ецио се хвърли напред, дръпна жената от ръба на кулата и свали торбата от зебло от главата й.
Беше Азизе!
Бяха й запушили устата, за да не успее да ги предупреди. Ецио скъса шала, закриващ устата й.
— Благодаря, менторе. Хиляди благодарности! — възкликна тя.
Стражът се изкикоти и побягна по стълбите. Долу го очакваше мрачно приветствие.
Ецио развързваше ръцете на Азизе, когато го прекъсна женски вик. Обърна се и видя — върху друга бойница, недалеч от тях — да се издига импровизирано бесило. Под него, вече с преметната през гърлото примка и върху дървен подиум, стоеше София. Византийският войник се протегна и пристегна грубо въжето.
Ецио прецени разстоянието между върха на кулата и бойницата, която трябваше да достигне. Остави Азизе да се освободи сама от другите въжета, отвори раницата и бързо сглоби парашута. След секунди вече летеше във въздуха, насочвайки парашута с тежестта си към бесилото, където византиецът беше ритнал дървената платформа под краката на София и отпускаше въжето. Още докато се носеше във въздуха, Ецио извади куката и преряза стегнатото въже на сантиметри над главата на София. Приземи се след миг и улови падащото й тяло в прегръдките си.
Византийските стражи се разбягаха, ругаейки. Асасини прекосяваха тичешком улиците между кулата и бойницата, където се намираше, но към тях се спускаха византийци, за да им препречат пътя. Трябваше да действа сам.
Първо обаче се обърна към София. Издърпа въжето от врата й с разтреперани ръце. Усещаше колко учестено диша.
— Ранена ли си? — попита я неспокойно.
Тя се закашля задавено, борейки се за глътка въздух.
— Не, не съм. Но съм много объркана.
— Не исках да те въвличам в това. Съжалявам.
— Не си отговорен за постъпките на другите — каза му тя дрезгаво.
Той я остави да се съвземе, вперил очи в нея. Как успяваше да запази разсъдливостта си в такъв момент!