И тогава съзря Кристмъс. Видя го смален от далечината да излиза от дола с приближени една до друга ръце. И докато го наблюдаваше, в ръцете му нещо проблясна, сякаш огледалце бе отразило попадналите върху белезниците слънчеви лъчи. Стори му се, че дори оттук дочува отчаяното запъхтяно дишане на човека, който и сега не беше свободен. След миг дребната му фигурка отново побягна и се скри зад най-близката негърска хижа.
Грим също хукна. Тичаше бързо и все пак в него не се забелязваше припряност, нямаше усилие. В него нямаше и нищо отмъстително, нито гняв, нито бяс. И Кристмъс разбра това. Защото в един миг се спогледаха почти очи в очи, когато Грим се готвеше да кривне зад ъгъла на хижата. В този момент Кристмъс скочи от задния прозорец и като фокусник високо вдигна окованите си ръце, които заблестяха като подпалени. Спогледаха се — единият замръзнал в приклякването си след скока, другият насред своя бяг — и след миг инерцията на Кристмъс го отнесе зад ъгъла. В този проблясък той видя, че Кристмъс държи тежък никелиран револвер. Грим се извъртя, подскочи назад към другия ъгъл и изтегли автоматичния си пистолет.
Разсъждаваше бързо и спокойно, с тиха радост: Той може да направи две неща. Може да се опита отново да се хвърли в дола, или да остане до хижата и да обикаля, докато един от нас не падне. А долът е откъм неговата страна. И без много да мисли, светкавично се хвърли към ъгъла, от който току-що се бе отдръпнал. Направи го сякаш под закрилата на някаква магия или на провидението, или може би знаеше, че Кристмъс няма да го чака там с револвера. Без да спира, заобиколи и другия ъгъл.
Сега се намираше до брега на дола. Спря се и застина. Над тъпото студено дуло на пистолета лицето му сияеше с чистата неземна светлина на ангелите от църковните стъклописи. И още неспрял, отново полетя, подчинявайки се сляпо, бързо и послушно на Играча на шах, който и да е той, който го местеше като пионка по своята дъска. Спусна се към дола. Но още в началото на скока си сред гъсталаците, които прикриваха стръмния спусък на брега, той се обърна, разпервайки ръце. Едва сега забеляза, че хижата е построена на колове две стъпки над земята. В бързината си преди не бе обърнал внимание на това. Стана му ясно, че е загубил една точка. Значи, Кристмъс през цялото време е наблюдавал краката му изпод хижата. „Добър човек“ — каза си той.
Скокът го бе отнесъл доста далеч, преди да се опомни и се изкатери отново. Изглеждаше неуморен, сякаш не бе от плът и кръв, сякаш Играча, който го местеше по дъската, сам му вдъхва сили. Без да се бави, в устрема, който го бе измъкнал от рова, той се спусна нататък. Заобиколи хижата и в този миг видя, че Кристмъс прескача някаква ограда на около триста крачки по-нататък. Не стреля, защото сега негърът тичаше през малката градина право към къщата. Хукнал отново, той видя как Кристмъс подскочи на стъпалата и се скри в задния вход на къщата.
— Ха! — рече Грим. — Та това е къщата на проповедника. Къщата на Хайтауър!
Не забави крачки, заобиколи къщата и излезе на улицата. Автомобилът, който го беше отминал и изгубил от очи, се бе върнал обратно и сега се оказа тъкмо там, където бе пожелал Играча. Без да им дава сигнал, хората в колата спряха и скочиха трима. Грим се обърна безмълвен, изтича през двора и влезе в къщата, в която сам-самичък след изпадането си в немилост живееше старият пастор, тримата го последваха, втурнаха се в хола и спирайки, донесоха сякаш в неговата застояла отшелническа мрачина нещичко от неукротимата лятна жега, от която току-що се бяха измъкнали.
Тя беше над тях, излъчваше се от тях: безсрамно дива и озарени от нея, лицата им като че грееха, увиснали безтелесно като ореоли; наведоха се да вдигнат Хайтауър, който лежеше с разкървавено лице на пода, където Кристмъс го бе повалил, нахълтвайки с вдигнати, въоръжени и оковани ръце, светнали и блестящи, подобни на светкавици, от което приличаше на отмъстителен и гневен бог, произнасяш, своето проклятие. Изправиха стареца на нозе.
— В коя стая? — попита Грим и го разтърси. — Коя стая, старче?
— Господа! — рече Хайтауър. После добави: — Хора! Хора!
— В коя стая, старче? — изкрещя Грим.
Крепяха Хайтауър изправен — в полутъмния хол и след слънчевия блясък навън, той им се стори страхотен с плешивото си теме, дългото бледо лице и потеклата по него кръв.