— Хора! — завика той. — Чуйте ме! Оная нощ той беше при мене. В нощта на убийството. В бога се кълна…
— В Исуса Христа? — викна Грим. Младият му глас бе чист и силен като на млад пастор. — Нима всеки пастор и всяка стара мома в Джеферсън са решили да си свалят гащите пред този бъзлив негодник? — Блъсна стария човек и изтича навътре.
Сякаш само бе чакал Играча отново да го помести — с ненапускащата го увереност той се спусна направо към кухнята и още нестигнал прага, вече стреляше, преди да различи в ъгъла прекатурената маса, хваналите се за горния й ръб блестящи ръце на човека, клекнал зад нея. Грим изпразни пълнителя си в масата; по-късно някой покри и петте дупки от куршумите с една сгъната носна кърпа.
Но Играча още не бе свършил. Когато останалите приближиха кухнята, видяха масата, сега повалена на другата страна, и до нея Грим, който се навеждаше над тялото. След още няколко крачки — да разберат какво прави той — видяха, че човекът не е мъртъв, а като им стана ясно какво върши Грим, един от тях нададе сподавен вик, залитна към стената и заповръща. Тогава Грим скочи на нозе, захвърляйки встрани кървав касапски нож.
— Сега вече и в пъкъла няма да закачаш белите жени! — каза той.
Но човекът на пода не помръдна. Той просто лежеше с отворени очи, в които нямаше нищо друго, освен искрица съзнание, а около устата му играеше нещо като сянка. Дълго време той ги гледа с мирни, бездънни и непоносими очи. След това лицето, тялото, всичко сякаш рухна, свлече се върху себе си и от раздраните дрехи около слабините му насъбралата се черна кръв рукна като отприщена въздишка. Тя бягаше от побледнялото му тяло като искрите подир изстреляна нагоре ракета и над този черен взрив човекът сякаш се издигаше към небето, за да остане в спомените им завинаги там. Те нямаше никога да го забравят, където и да идат — било в мирните долини, било край ведрите и възвръщащи спокойствието потоци на старостта, щяха да го виждат отразено в детските лица като отминали беди и бъдещи надежди. То щеше да бъде там, замислено, тихо, вечно, без да избледнява и без особено да ги плаши, но спокойно в себе си, и за себе си тържествуващо. Малко по-заглушен от стените, откъм града отново долетя воят на сирената, извисил се към невероятното си кресчендо, за да излезе вън от царството на слуха.