— Много смешно — каза Бигман. — Хайде, Лъки, нека видим Сатурн, а когато се върнем на Земята ще ти уредим работа в някое комедийно шоу, та на публиката да й настръхват косите.
Звездите продължиха своето плавно движение, после го забавиха и спряха.
— Ето го, неувеличен — каза Лъки.
Вес застопори управляващия механизъм и се завъртя в пилотското място така, че също да го вижда.
Сатурн приличаше на полумесец, преминаващ леко фазата полулуние и светеше с мека жълта светлина, която бе по-слаба в средата отколкото в периферията.
— Колко сме далеч от него? — попита учудено Бигман.
— На около сто милиона мили, предполагам — отвърна Лъки.
— Тук има някаква грешка — каза Бигман. — Къде са пръстените? Разчитах, че ще се виждат добре.
„Светкавичният Стар“ беше високо над Южния полюс на Сатурн. Те би трябвало да си личат от това положение.
— Поради разстоянието пръстените губят очертанията си и се сливат с тялото на планетата, Бигман. Предлагам да увеличим изображението и да го погледнем по-отблизо.
Светлото петно, което представляваше Сатурн, започна да нараства, разширявайки се във всички посоки, а полумесецът се разчупи на три части.
В центъра все още оставаше едно кълбо-полумесец. Около него обаче, без да го докосва в нито една точка, имаше извита в кръг светла лента, разделена на две неравни части от една тъмна линия. Когато лентата, извивайки около Сатурн, се скриваше в сянката му, тя чезнеше в тъмнината.
— Да, сър Бигман — каза Вес с поучителен тон. — Самият Сатурн е с диаметър само седемдесет и осем хиляди мили. От разстояние сто милиона мили би изглеждал само светла точка, но като прибавиш пръстените се получава отразяваща повърхност с диаметър почти двеста хиляди мили.
— Всичко това ми е известно — рече обидено Бигман.
— Също така — продължи небрежно Вес, — от разстояние сто милиона мили не може да се види дистанцията между повърхността на Сатурн и най-вътрешната част на пръстените, а да не говорим за ивицата от две хиляди и петстотин мили, която ги разделя на две. Ако си чувал, Бигман, тази черна линия се нарича „Междина на Касини“.
— Казах ти, че знам — сопна се Бигман. — Слушай, Лъки, това приятелче се опитва да изкара, че не съм ходил на училище. Може да не съм учил кой знае колко, но той не може да ми съобщи нищо ново за Космоса. Кажи му, Лъки. Кажи му да престане да се крие зад гърба ти и аз ще го смачкам като буболечка.
— Може да бъде различен и Титан — каза Лъки.
— Къде? — попитаха веднага в хор Бигман и Вес.
— Ето там.
При сегашното увеличение Титан се виждаше като малък полумесец с приблизителната големина на Сатурн заедно с пръстените. Той беше почти на ръба на екрана.
Титан бе само една доста голяма луна в Системата на Сатурн. Но не големината му караше Вес да се взира в него с любопитство, а Бигман с омраза.
Причината бе почти стопроцентовата убеденост на тримата, че Титан е само свят от Слънчевата система, населен с хора, които не признават господството на Земята. Внезапно и неочаквано той беше разкрит като свят на врага, което изведнъж приближи опасността.
— Кога ще влезем в Системата на Сатурн, Лъки?
— Нейните граници всъщност не са фиксирани, Бигман — отвърна Лъки. — Повечето хора смятат, че системата на един свят трябва да включва цялото пространство до най-отдалеченото тяло, движещо се под влияние на гравитацията на този свят. Ако това е така, тогава ние сме все още извън Системата на Сатурн.
— Въпреки това сириусианците казват… — започна Вес.
— Да вървят в центъра на Слънцето сириусианските приятелчета! — извика Бигман и плясна в яда си своите високи до бедрата ботуши. — Кой го е грижа какво казват те? — Плясна отново ботушите си, сякаш всеки сириусианец в системата попадаше под неговите удари. Ботушите му бяха най-марсианското нещо в него. Тяхното оцветяване, оранжево и черно в спираловидна шахматна шарка, беше ярко доказателство, че техният собственик е роден и израснал сред марсианските ферми и куполни градове.
Лъки угаси екрана. Детекторите върху корабния корпус се прибраха, оставяйки външната повърхност на кораба гладка, блестяща и ненарушена с изключение на изпъкналостите, опасващи кърмата и прикрепящи „Аграва“1 на „Светкавичния Стар“.
— Не можем да си позволим лукса на нехайство към тяхната позиция. Може би накрая ще ги изгоним от Слънчевата система, но точно сега единствената правилна стратегия е да играем известно време по тяхната свирка.