Ето ти го и шока от сблъсъка с друга култура, каза си Луис. Помнеше добре, че Харлоприлалар предпочиташе спалните плоскости, но не за сън.
— Е, на пода поне място колкото искаш. Как се чувстваш?
— Засега съм много по-добре. Благодаря ти.
— Аз трябва да ти благодаря. Гладна ли си?
— Още не.
Той започна да прави упражнения. Мускулите му не бяха загубили твърдостта си, но съзнаваше, че не е във форма. Жената и момчето го наблюдаваха с недоумение. След това набра закуската — пъпеш, суфле „Гран Марние“, препечени в масло кифлички, кафе. Както и очакваше, гостите му не пожелаха да пият кафе, отказаха се и от кифличките.
Най-задния се появи с още по-смачкан вид зад стената.
— Особеностите, които търсехме, липсват в записите от въздушния град. Всички раси правят бронята си по подобие на телосложението на паките-пазители. Не може да се каже, че броните са еднакви навсякъде, но и разликите са незначителни. Вероятно трябва да потърсим обяснението в разпространилата се култура на Строителите. Тяхната империя така е смесила идеите и изобретенията, че вече е невъзможно да се проследи произходът им.
— Ами лекарството за безсмъртие?
— Позна! Големия океан е смятан за източник на ужаси и наслади, включително и тази на безсмъртието. Но подобен дар не винаги е във формата на лекарство. Понякога се стоварва изневиделица по волята на капризни богове. Луис, аз не съм хуманоид и тези легенди са лишени от смисъл за мен.
— Добре, пусни ни записа. Ще помоля и нашите гости да поработят. Може би ще обяснят по-лесно онова, което ми се вижда странно.
— Слушам и изпълнявам.
— Ами поправките?
— В писаната история на Строителите не е отбелязано някой да е поправял Пръстенов свят.
— Да не се шегуваш?!
— А каква област според теб могат да обхванат жителите на един град? И колко назад във времето се простира за тях историята? Освен това пак прегледах някогашните разговори с Джак Бренън. Доколкото схванах, пазителите живеят дълго и мислят твърде напред в бъдещето. Предпочитат да не използват механизми за работа, която смятат, че ще свършат сами. Например в кораба на Пхсстхпок е липсвал автопилот.
— Не се връзва. Системата от тръби и пръскащи планини без съмнение е автоматична.
— Ха, там са използвали съвсем проста механика! Не сме научили обаче защо пазителите са измрели или напуснали Пръстенов свят. Вероятно са знаели предварително участта си и са успели да автоматизират системата. Луис, всичко това в края на краищата не ни е нужно.
— Сериозно? Не мислиш ли, че и антиметеоритната защита също е автоматична? Не ти ли се иска поне за нея да узнаеш повече?
— Иска ми се.
— Системата от двигатели за корекция на орбитата също е била автоматична. Няма да се учудя, ако е имало и ръчно управление за всичко онова, което изброихме. Само че след изчезването на паките-пазители са възникнали едва ли не хиляда различни раси от хуманоиди, а системите още работят. Дали пазителите по начало не са възнамерявали да си отидат някой ден, в което не мога да повярвам…
— Или са измирали постепенно — довърши Най-задния. — Имам своя хипотеза.
Не пожела да каже нищо повече.
Луис си намери чудесно развлечение за тази сутрин. Приказките и преданията за Големия океан се оказаха много забавни — с герои, владетели, приключения в търсене на чудеса, срещи с магии и страховити чудовища Отличаваха се от историите, съчинявани в която и да е човешка култура. Тук любовта не беше до гроб. Героят (или героинята), принадлежащ към расата на Строителите, винаги си подбираше спътници от противоположния пол, а верността им поддържаше със сочно описана ришатра. Подразбираше се, че спътниците се отплащат с чудатите си способности. Магьосниците пък не бяха задължително зли. Приказките ги представяха като рядко срещани случайни опасности, които трябва да се отбягват, а не побеждават.
Луис вече откриваше общите черти в легендите — безмерността на водния простор, ужасяващата стихийна мощ на бурите и смъртно опасните океански чудовища.
Разпознаваше гигантски акули, кашалоти, косатки, разрушители от Гъмиджи, сенкориби от Вундерланд или полета от саргасови водорасли. Някои от съществата обаче бяха надарени с разум. Имаше морски змейове, дълги по няколко мили, с бълващи пара ноздри (това предполагаше ли да имат и бели дробове?) и големи, изобилстващи с остри зъби усти. Някои острови всъщност се оказвали морски твари със склонност към заседяване на едно място. Върху тях дори се развивали цели екосистеми… до мига, когато пътешествениците се престрашавали да стъпят върху великанския гръб. Тогава съществата се гмуркали. Едва ли би се поблазнил да повярва, че легендата съдържа и зрънце истина, ако вече не я бе срещал в земната митология.