— Моля те, нека разгледаме и мазето на земната карта.
— Веднага потегляме.
„Какво изобилие от воден простор — каза си. — И толкова малко суша. Защо ли създателите на Пръстенов свят са искали да има такива огромни количества солена вода, съсредоточени само на две места? Разположени са един срещу друг за равновесие, разбира се, но размерите?…“
Резервоари? Да, отчасти служат и за това. Резервати за морския живот на отдавна напусната планета на паките? Някой природозащитник сигурно щеше да се възхити, само че тук бяха шетали тъкмо паки-пазители. А те са вършели всичко в името на безопасността — своята и на потомците си.
Стигна до заключението, че картите са превъзходно изпипана заблуда.
Въпреки непознатите контури на океанското дъно, Земята се разпознаваше лесно. Луис сочеше полегатия наклон на континенталния шелф, когато минаваха под Африка Австралия, двете Америки, Гренландия… охлаждащи радиатори под Антарктида и Северния ледовит океан… Двамата жители на Пръстенов свят разглеждаха и кимаха учтиво. Какво ли ги засягаше? Не беше техният дом.
Да, непременно щеше да се постарае да ги върне в града, ако не успееше да стори за тях нищо друго. В момента самият той беше по-близо до Земята, отколкото може би щеше да бъде до края на дните си.
Океанското дъно се стелеше над главите им.
„Иглата“ се насочи наляво. Подминаваха кухи планински вериги и плоски морета. Идеално права линия продължаваше в посоката на въртенето, а в близкия й край блещукаше светлина…
Юмрука на бога.
Нещо огромно се бе стоварило върху Пръстенов свят в прастари времена. Огненото кълбо бе избутало основата нагоре във формата на килнат конус, а миг по-късно я бе разкъсало. Имаше и следа от доста позакъснял метеорит — осакатен корпус, произведен от „Дженеръл продъктс“, с потънали в стазисно поле пътници, се бе плъзнал почти успоредно на повърхността със скорост седемстотин и седемдесет мили в секунда. Мътните да ги вземат, бяха издълбали бразда в свръхздравия скрит!
„Гореща игла на дознанието“ се потопи в сияеща колона — слънцето светеше през дупката. Разкъсаните изтънели краища на пробива стърчаха като по-малки върхове около кратер на вулкан. Корабът се издигна над тях.
По склоновете и още по-нататък се простираше пустинята. Ударът, създал Юмрука на бога, бе изпепелил живота в район, значително превъзхождащ по площ Земята. На цели сто хиляди мили оттук синьото зарево на далечината се превръщаше в синевата на море. Можеха да стигнат с поглед дотам само защото „Иглата“ се намираше на хиляда мили над повърхността.
— Хайде, да се насочваме към целта — подкани Луис. — Искам да знам какво показват камерите на совалката. Да проверим как я кара Кхмий!
— Слушам и изпълнявам.
Двадесет и седма глава
ГОЛЕМИЯ ОКЕАН
Извън корпуса на кораба висяха шест правоъгълни холограмни екрана. Шест камери показваха горната и долната палуби на совалката, както и ставащото извън нея.
Пилотската кабина беше празна. Луис огледа пулта за алармени сигнали, но не откри нито един такъв. Автолечителят още приличаше на голям затворен ковчег.
Нещо неприятно ставаше с външните камери. Образът трептеше, разкривяваше се, цветовете примигваха неестествено. Едва различаваше двора, тесните бойници и неколцината кзинти в кожени брони, застанали на стража. Други притичваха на четири крака, но тях не успяваше да огледа.
Пламъци! Бранителите на замъка бяха наклали грамаден огън около кукловодския летателен апарат.
— Най-заден, не можеш ли да издигнеш совалката оттук? Нали уж имаше дистанционно управление?
— Лесно бих дал команда за излитане, но няма да е напълно безопасно. В момента се намираме на… дванадесет дъгови минути в посоката на въртене и малко вляво от картата на Кзин, тоест на повече от триста хиляди мили. Сигналите дотам и обратно ще се забавят три секунди и половина. Засега не виждам причини да се безпокоим за състоянието на животоподдържащите системи в совалката.
Четирима кзинти спринтираха и отвориха тежката порта. В двора влезе тромаво возило на колела. Беше видимо по-голямо от колите на Народа на машините. Навсякъде по него стърчаха оръдия, явно изстрелващи снаряди. Отвътре излязоха още кзинти и се вторачиха преценяващо в совалката.
Дали господарят на замъка бе повикал някого на помощ? Или по-могъщият съсед сам бе решил да дойде, за да присвои неуязвимата летяща крепост?
Всички оръдия се завъртяха към нея и блъвнаха огън. Камерите се разтресоха. Залегналите едри оранжеви котки се надигнаха, за да огледат пораженията.
На пулта в пилотската кабина още нямаше тревожни светлинки.