— Непременно.
— Поддържаме височина хиляда мили. Да пуснем ли и другата сонда? Да ни следва отдалеч…
— Единствения ни източник на гориво? Не!
— Добре, нека тогава ускоряваме и да видим какво ще ни сполети.
— Слушам и изпълнявам — изчурулика Най-задния и се обърна към пулта.
Луис, който с удоволствие би поспорил още малко, за да свикне с опасната идея, беше принуден да млъкне.
Камерите регистрираха произшествието, за разлика от сетивата на пътуващите в „Иглата“. Всъщност дори да се бяха вторачили право нагоре, те пак нямаше да забележат нищо особено. Щяха да видят яркобели звезди, нашарената в светло и тъмно синя дъга на Пръстенов свят на фона на космическия мрак, а също и черното петно, с което защитният слой на кораба заместваше слънцето.
Но те дори не поглеждаха натам.
Под съсипания хипердвигател отминаваха райони, в които животът благоденстваше. Джунгли, блата и прерии, тук-там одеяло от шарени кръпки — обработени земи. Доколкото Луис можеше да прецени, малко от расите по този свят бяха склонни да се занимават със земеделие.
По плоските морета имаше цели флотилии от лодки. Веднъж пък летяха половин час над паяжина от пътища, значи те се простираха на цели седем хиляди мили! През телескопа зърваха ездачи или теглени от някакви животни каруци. Тук явно липсваха возила с мотори. Местната култура на Строителите не бе изпълзяла от упадъка.
— Чувствам се като богиня — отрони Харкабийпаролин. — Никой друг от града не е виждал такава гледка.
— Познавах навремето една богиня — подхвърли Луис. — Поне тя се смяташе за такава. И принадлежеше към твоята раса. Била е в екипажа на космически кораб. Вероятно неведнъж е гледала същото, което виждаш ти.
— Тъй ли?!
— Внимавай да не ти се замае главата.
Юмрука на бога бавно се смаляваше зад тях. Естественият спътник на Земята лесно би се побрал в кухата му черупка. Човек трябваше да го огледа отдалеч, да го сравни с пейзажа, обхващащ обитаема площ, по-просторна от всички населени планети в изследвания космос, за да оцени големината му. Но Луис не се чувстваше като бог. Струваше му се, че е нищожен. И твърде уязвим.
Капакът на автолечителя в совалката не помръдваше.
— Най-заден, възможно ли е Кхмий да има и други наранявания?
Кукловодът беше някъде зад плътната зелена стена, но гласът му прозвуча ясно:
— Разбира се.
— Ами ако в момента умира там…
— Грешиш. Луис, зает съм. Не ме разсейвай!
Образът от телескопа вече се размазваше. Дори от хиляда мили земята долу видимо се движеше. „Иглата“ бе ускорила скоростта си над пет мили в секунда — първа космическа… на Земята.
Облачните стени блестяха така, че дразнеха очите. Далеч назад избледняваше шаренията на посевите. А точно под тях започваха стотици мили плоска степ, простряла се наляво и надясно, докъдето стигаха погледите им. Тук реките се разливаха в зелени мочурища.
Различаваше се начупената линия на старателно из-дялани заливчета, устия, островчета — всичко предназначено за удобството на моряците и лодкарите. Следваха още няколкостотин мили равнина, отровена от натрупването на сол, а нататък — синята ивица на далечния океан. Луис усети как косъмчетата на тила му настръхнаха. Дори толкова далеч от Юмрука на бога имаше следи от чудовищния удар. Заради променения наклон океанът се бе отдръпнал седемстотин-осемстотин мили навътре.
Разтри смъдящите си очи. Всичко долу му се струваше прекалено ярко. Играеха някакви виолетови искри…
После светът изчезна в чернилка.
Той стисна клепачи. Когато отново ги отвори, завари същия мрак, все едно бе попаднал в нечий стомах.
Харкабийпаролин изпищя, а Кауаресксенджаджок се замята от ужас. Ръката му се удари в рамото на Луис, след миг момчето се вкопчи в него. Викът на жената секна внезапно и тя запита с глас, който сякаш имаше зъби на хищник.
— Е, Луийву, къде се озовахме?
— Ще опитам да налучкам. Трябва да сме на дъното на океана.
— Прав си — съгласи се контраалтът на Най-задния. — Дълбокото сканиране ми дава чудесен изглед. Да включа ли прожекторите?
— Не се бави!
Водата се оказа размътена. „Иглата“ не беше спряла в дълбокото. Около нея обикаляха любопитни риби, а наблизо имаше дори гъсталак от водорасли.
Хлапакът пусна ръката на Луис и залепи нос в прозрачната стена. И Харкабийпаролин се озърташе, все още трепереща.
— Луийву, можеш ли да ми обясниш какво се случи? Но така, че да разбера?
— Ей сега ще се справим със загадката — обеща той. — Най-заден, издигаме се отново на хиляда мили.