— Да се надяваме, че не е така.
— Решетката не е самостоятелен аналог на двигателите за корекция на орбитата.
— Не е. Ти добре ли си?
— Не бих казал.
— И какви са намеренията ти?
— Да изпълнявам заповеди.
— Прекрасно.
— Ако все още бях Най-заден на експедицията, щях да се примиря.
— Вярвам ти.
— А досети ли се за най-лошото? Изчислих, че има възможност и за преместване на слънцето. Трябва да бъде принудено да изхвърли плазма, която пък ще действа като газов лазер, тоест като фотонен двигател на самото светило. Но максимално допустимата тяга е нищожна няма да ни помогне. Ако надхвърли ускорение от два пъти по десет на минус четвърта степен С, слънцето ще се освободи от Пръстенов свят. Пък и радиацията от плазмената струя би разрушила екологията. Луис, нима се смееш!
Естествено кукловодът позна и този път.
— Никога не би ми хрумнало да местя слънцето. Ти наистина ли извърши такива изчисления?
Механичен, навяващ зимни спомени глас.
— Да, направих го. Само че е безполезно. Какво ми остава?
— Да изпълняваш заповеди. Да поддържаш скорост четири мили в секунда и курс срещу посоката на въртене. И да ми съобщиш кога ще мога да се прехвърля в совалката.
— Слушам и изпълнявам.
Двуглавият понечи да се обърне.
— Най-заден… — Едната глава се озърна. — Понякога просто няма смисъл да се примиряваш.
Двадесет и осма глава
КАРТАТА НА КЗИН
Всички индикатори светеха в зелено. Каквото и да беше състоянието на пациента, автолечителят се справяше с него. Кхмий беше още жив вътре… макар и вероятно не особено здрав.
Само че термометърът в пилотската кабина регистрираше температура от седемдесет градуса по Целзий.
— Готов ли си за прехвърляне, Луис? — попита Най-задния.
Картата на Марс оставаше дебела черна ивица под холограмните екрани, в посока надясно. Картата на Кзин обаче се виждаше доста по-трудно. Няколко дъгови минути след Марс, а и петдесет хиляди мили по-нататък.
Все пак различаваше синьосиви чертички на фона на синьосива вода.
— Още не сме на линия.
— Не сме. Съществува разлика между скоростта на „Иглата“ и совалката, но векторът е вертикален и можем да го компенсираме.
Минаха няколко секунди, докато Луис си представи какво означаваха думите на кукловода.
— Аха, ще се спуснеш право към океана от хиляда мили височина.
— Именно. В момента никакъв риск не е прекалено безумен, като си припомним в какво положение затънахме заради твоята налудничава постъпка.
Малко остана да избухне в смях. Един кукловод да го учи на храброст!… Изведнъж обаче се настрои много сериозно. Прав беше. Как иначе бившият Най-заден можеше да възвърне поне частица от авторитета си?
— Съгласен съм. Спускай се.
Набра команда за чифт дървени чехли. Смъкна анцуга и го върза около бронята и якето с много джобове. Този път държеше лазерното фенерче в ръката си. Океанската пустош наближаваше.
— Готов съм.
— Прехвърлям те.
Луис прекоси сто и двадесет хиляди мили с една гигантска крачка.
На Кзин преди двадесет години:
Луис Ву се изтягаше върху изтъркан от седене каменен фууч и се отдаваше на самодоволни мисли.
Тези каменни дивани с чудата форма, наричани фуучест, се срещаха из ловните паркове на планетата не по-рядко от пейките в земните градинки. Приличаха малко на бъбреци и бяха широки колкото един мъжкар да легне полуприсвит на тях. Ловните паркове се поддържаха в полудиво състояние, из тях се срещаха и хищници, и месодайни животни. Всъщност бяха си все същата оранжево-жълта джунгла и само фуучест им придаваха цивилизован вид. Според кзинтските стандарти население от няколкостотин милиона означаваше, че планетата е претъпкана. Парковете също.
Луис се бе разхождал из джунглата от сутринта.
Налегна го умора. Клатеше крака и зяпаше другите посетители.
В гъсталака оранжевите кзинти ставаха почти невидими. В един миг няма нищо, в следващия тежащ четвърт тон разумен хищник профучава край теб, втурнал се да гони уплашена и вкусна храна. Обикновено мъжкарите застиваха за миг и се вторачваха в Луис, който пък им се усмихваше със стиснати устни (кзинтът си оголва зъбите, за да отправи предизвикателство), после оглеждаха знака за покровителството на Патриарха (бе се постарал той да личи добре на рамото му). Накрая решаваха, че видяното не ги засяга и се втурваха нататък.
Странно беше дори само да долавя смътно присъствието сред листака на толкова едри хищници. Бдителни очи и игриви мисли за смърт. После се показаха огромен мъжкар и пухкав дребосък. Впиха погледи в натрапника.