— Значи си обрекъл всички ни на гибел? Или ти е хрумнала идея как да преместиш целия Пръстенов свят?
— Второто.
— И как ще стане?
— Само допреди два-три часа щях да ти обясня. Но вече сме принудени да търсим друго решение.
— Защо постъпи така?
— Исках да спася Пръстеновия свят. Измислих само един начин да си осигуря помощта на Най-задния. Сега и неговият живот е заложен на карта като нашите. Как обаче да си осигуря и твоята помощ?
— Ама че си глупак… Нали и аз имам най-сериозно намерение да преместя този пръстен, дори и само за да спася бъдещите си деца! Предстои ти обаче да се справиш с друг проблем — да ме убедиш, че си ми нужен.
— Паките, създали конструкцията, са мои прародители. Ще се наложи да наподобим мисленето им, нали така? Какво са предвидили за извънредни положения например… Освен това в кораба имаме двама библиотекари от расата на Строителите, които добре познават местната история. С теб трудно ще се спогодят. Дори без да си ме убил, те си представят, че си някакъв страховит звяр.
Кхмий помисли.
— Щом се боят от мен, ще ми се подчиняват. Техният свят е в опасност. Впрочем те също произхождат от паките.
Температурата в совалката бе спаднала неприятно за гол човек, но Луис почувства, че отново се препотява.
— Освен това аз открих Ремонтния център.
— Къде е?
— Върху картата на Марс.
Кзинтът се настани в креслото си.
— Е, успя да ми направиш впечатление. Тези лишени от родина кзинти са научили немалко за картата на Марс в епохата, когато са кръстосвали океана, но подобно нещо дори не са подозирали.
— Готов съм да се обзаложа, че доста кораби са изчезвали безследно около Марс.
— Да, плененият от мен пилот на въздушна машина каза същото, пък и никой не е успявал да вземе оттам нещо ценно. Пътешествениците се връщали с богатства от друга карта, разположена по-нататък в посоката на въртене, само че плячката не стигала, за да компенсира огромните разходи за корабите. Луис, имаш ли нужда от автолечителя?
Човекът изтри с анцуга кръвта от лицето си.
— Още не. Картата, която спомена, май е на Земята. Значи все пак е нямало кой да я защити от нашественици.
— Така изглежда. Но пък корабите, потеглили към някаква друга карта по-надясно, никога не се завръщали. Дали Ремонтният център не е там?
— Не. Говориш за картата на Даун. Моряците са се натъквали на гроги. — Луис пак се изтри с анцуга. Ноктите само го бяха одраскали, ала раните на лицето обикновено кървят обилно. — Трябва да направим нещо за твоите бременни самки. Колко са?
— Не знам. Шест от тях бяха в размножителен период.
— Ясно е, че нямаме толкова място. Ще се наложи да останат в замъка. Или си убеден, че местният господар ще ги убие?
— Едва ли, обаче се опасявам за децата. С тази опасност поне мога да се справя. — Кхмий завъртя креслото към пулта. — Най-могъщата цивилизация тук се е развила около един от старите кораби, наричат го „Чудовището“. Ако научат, че съм се появил, може би ще започнат война срещу крепостта.
Крилатите машини падаха като захвърлени факли. Кзинтът оглеждаше небето с радар, скенер и инфрачервени сензори.
— Луис, дали имаше още от тях? Някой успя ли да кацне?
— Не ми се вярва. Наоколо няма писти… Пътищата! Виж по пътищата. Не бива да се свържат по радиото с кораба.
Наблизо имаше само един път, почти без прави отсечки по него. Няколко по-равни полета… След минута-две Кхмий се успокои. Всички нападатели бяха унищожени.
— Да обмислим следващата си стъпка — предложи Луис. — Не можеш просто да изтребиш обитателите на крепостта. Доколкото съм чувал от теб, кзинтските самки не са способни да се грижат сами за себе си.
— Правилно си разбрал… Луис, искам да споделя едно странно откритие. Самките в крепостта са много по-умни от онези в Патриаршията.
— Да не би да са ти равни по ум?
— О, не! Но дори умеят да говорят, макар речникът им да не е особено богат.
— А защо да не допуснем, че твоята раса ги е подбирала за размножение по покорството им? Отказвали сте да се чифтосвате с умните в продължение на стотици хиляди години… И в края на краищата сте провеждали изкуствен подбор сред поробените от вас раси.
Кхмий се размърда неловко на креслото.
— Възможно е. Но и мъжкарите тук са различни. Исках да постигна споразумение с господарите на големия кораб. Показах могъществото си и зачаках да започнат преговори с мен. Дори не се опитаха. Ако се съди по поведението им, за тях изборът беше или да ме унищожат, или да умрат. Бях принуден да се присмивам на пленника си Чджарл и да се подигравам на праотците му, за да го предизвикам да ми разкаже нещо.