— Така е.
— Не помня почти нищо за Марс. Ако не бъркам, планетата никога не е била особено важна за твоята раса. Само сте я споменавали в легендите си. Ясно ми е обаче, че тук са я издигнали на двадесет мили, за да имитират разредената атмосфера.
— И има площ петдесет и шест милиона квадратни мили. Тоест представлява скривалище с обем един милиард сто и двадесет милиона кубически мили.
— Ъррр… Сигурно си на прав път. Картата на Марс е прословутият Ремонтен център, а паките са сторили всичко по силите си да го замаскират. Чджарл ми разказа достатъчно за страшните зверове, ужасните бури и неимоверните разстояния из Големия океан. Още елементи от пасивната защита. И цял флот от нашественици трудно би разкрил тайната.
Луис потърка разсеяно четирите сърбящи ранички на челото си.
— Едно цяло и дванадесет стотни по десет на девета степен кубически мили. Признавам си, че настръхвам от подобно число. Какво са скрили там? Кръпки, с които могат да запушат дори Юмрука на бога? Машини, дето са в състояние да ги пренесат, нагласят и закрепят? Или онези устройства за монтиране на двигателите по стените? Резервни двигатели? Тандж, как ще се зарадвам, ако намерим резервни двигатели! А и още колко място би останало, дори всичко това да е вътре…
— Боен флот.
— А, да! Научихме от собствен опит кое е главното им оръжие, но… Разбира се, боен флот, също и кораби за бягство. Възможно ли е цялата карта на Марс да е такъв кораб? Би побрала спокойно населението на Пръстенов свят от времето преди мутиращите раси да запълнят всички ниши в екологията.
— Космически апарат, който да изтегли конструкцията на мястото й?… Луис, трудно ми е да мисля в такива мащаби.
— И на мен. Но не смятам, че дори кораб с подобни размери би свършил работа.
— Тогава що за глупости ти се въртяха в главата, когато унищожи нашия хипердвигател? — изведнъж изръмжа кзинтът.
Запитаният се постара да не подскочи в креслото си.
— Въртеше ми се мисълта, че Пръстенов свят може да бъде настроен така, че да оказва магнитно въздействие върху своето слънце. И почти налучках истината. Неприятният факт обаче е…
Гръмотевичният глас на Най-задния го заглуши.
— Луис, Кхмий! Оставете совалката на автопилот и незабавно се прехвърлете при мен!
Двадесет и девета глава
КАРТАТА НА МАРС
С един великански скок Кхмий стигна пръв до диска. „Ха, кзинтът също можел да изпълнява заповеди“ — подсмихна се Луис, ала благоразумно предпочете да не споделя откритието си на глас.
Двамата гости по неволя гледаха през прозрачния корпус, но не към океанската шир (нямаше нищо друго освен синя вода и изпъстрено с облаци синьо небе, сливащи се в безкрая), а към голям холограмен екран. Щом Кхмий се появи върху диска в кораба, двамата се озърнаха, стреснаха се и веднага се постараха да прикрият реакцията си.
— Кхмий — намеси се без излишно забавяне Луис, — запознай се с Харкабийпаролин и Кауаресксенджаджок, библиотекари от въздушния град. Те много ни помогнаха да съберем ценна информация.
— Хубаво — изсумтя кзинтът. — Най-заден, какъв ни е проблемът?
В същия миг Луис го подръпна внимателно за козината и посочи към екрана.
— Да, погледнете слънцето — потвърди кукловодът.
Светилото се виждаше затъмнено и увеличено в холограмата. Едно ослепително петно близо до центъра му се местеше и гърчеше, неспирно променяйки формата си.
— Не ставаше ли същото — сети се Кхмий — малко преди да кацнем на космодрума при издатината?
— Точно така. Наблюдаваш в действие антиметеоритната защита на Пръстенов свят. Най-заден, какво бихме могли да направим? Да намалим скоростта… но не знам как ще спасим совалката!
— Първата ми мисъл бе да спася скъпоценните ви особи — подхвърли кукловодът.
По водата под устремилия се в бягство кораб играеха ярки отблясъци. Ставаха все по-силни и в тях се забелязваше виолетов оттенък. За миг просветнаха непоносимо… и се превърнаха в черно петно на прозрачния под А въгленочерна нишка, очертана от виолетово-бяло сияние, се заби надолу в посоката на въртенето — същинска отвесна колона от земята към небето. Над пределите на атмосферата обаче тя беше невидима.
Кзинтът промълви няколко думи на Речта на героите.
— И така да е — отговори Най-задния на интерезик, — по какво стреля? Отначало предположих, че ние ще бъдем мишената.
— Картата на Земята не се ли намира в тази посока? — спомни си Луис.
— Да. Също и голямо количество вода, както и други острови.
Където лъчът докосваше повърхността, хоризонтът сякаш се разгаряше в бяло. Кзинтът пак зашепна на своя език, но този път човекът долови смисъла: