Стигнаха до стена от падаща вода. От разстояние една миля изглеждаше съвсем отвесна и безкрайно широка. Горният край на водопада се намираше на не по-малко от двадесет мили над главите им. А основата се губеше в мъгла. Грохотът причиняваше болки в ушите и накрая Кхмий изключи външните микрофони. Пак чуваха тътена през стените, но вече приглушен.
— Колко прилича на водните колектори в града! — възкликна момчето. — Може би оттук нашите хора са се научили как да ги правят. Кхмий, разказах ли ти вече за водните колектори?
— Да. Ако Строителите са стигали до това място, чудя се дали са успели и да проникнат вътре. Имате ли някакви легенди за куха земя?
— Нямаме.
— И техните магьосници неизменно са с телосложението на паки-пазители — промълви Луис.
— Луийву, а този водопад… защо е толкова огромен?
— Сигурно обикаля по целия периметър на картата. Отнема влагата. Горе трябва да е съвсем сухо. Най-заден, чуваш ли ме?
— Да. Какви са заповедите ти?
— Ще пообиколим със совалката, като включим дълбокото сканиране и останалите сензори. Може и да открием вход зад водопада. А с „Иглата“ ще проучим какво има горе. Как сме с горивото?
— Ще стигне, щом няма да се прибираме у дома.
— Бива. Пускаме сондата да следва кораба на… нека да са десет мили. И да не се отделя от повърхността! Прехвърлящите дискове и връзката помежду ни да са включени през цялото време. Кхмий, искаш ли ти да летиш в совалката?
— Слушам и изпълнявам — изсумтя кзинтът.
— Добре. Да вървим, Кауа.
— Предпочитам да остана тук.
— Харкабийпаролин ще ме удуши! Прехвърляме се.
„Иглата“ се изкачи двадесет мили над океана и пред тях се ширна червеният Марс.
— Ужасно изглежда! — ахна Кауаресксенджаджок.
Луис не му обърна внимание.
— Е, поне знаем, че търсим нещо грамадно. Представи си кръпка, достатъчна да запуши Юмрука на бога. Значи трябва да има и люк с такива размери, че да я измъкнат през него заедно с машината, която ще я пренесе. Най-заден, кое място на картата би избрал?
— Кой ще забележи люка, ако е зад водопада? Океанът е пуст, а и водата скрива всичко.
— Хм, звучи разумно. Но там ще търси Кхмий. А другаде?
— Искаш от мен да прикрия очертанията на гигантски люк в марсианския пейзаж? Ще му придам неправилна форма, а пантите ще са по протежението на дълъг и прав каньон. Вероятно бих предпочел също да го скрива и лед. При отваряне ще разтопявам северния полюс, после пак ще го замразявам.
— А има ли такъв каньон?
— Има. Вече проверих. Луис, северният полюс на Марс е най-добрият ни шанс да намерим вход. Марсианците никога не са припарвали до полюсите на планетата си. Водата е била пагубна за тях.
Картата представляваше полярна проекция и южният полюс беше разстлан по ръбовете й. Оставаше северният.
— Чудесно. Отиваме да огледаме северния полюс. Ако не открием нищо, започваме да претърсваме по разширяваща се спирала. Поддържай височина, всички уреди да са включени. Няма значение дали ще стрелят по „Иглата“. Кхмий, слушаш ли ни?
— Чух ви.
— Съобщавай ни всичко интересно. Може пък ти да се натъкнеш на онова, което търсим. Не предприемай обаче нищо. — Дали кзинтът би се подчинил на такава заповед? — Не трябва да нахлуваме със совалката. Ние определено сме си взломаджии и ако охраната ще гърми по нас, предпочитам да сме в корпус на „Дженеръл продъктс“…
Дълбокото сканиране показваше всичко до основата от скрит. Над нея планините и долините изглеждаха прозрачни. Имаше морета от марсиански прах, който се стичаше в падините като олио. А под него — подобия на градове. Здания с плътни каменни стени, плавни извивки и множество проходи. Двамата жители… на въздушния град зяпаха, Луис също. В изследвания космос марсианците бяха измрели отдавна.
Въздухът, доколкото го имаше, пропускаше светлината не по-зле от вакуум. Вдясно, отвъд хоризонта, стърчеше планина, надминаваща всички върхове на Земята. Беше Монс Олимпус, разбира се. А над кратера се рееше бяло късче.
„Иглата“ се плъзна надолу и се изравни с повърхността малко над дюните. Странната конструкция още се виждаше, застинала може би на петдесетина метра над върха. Корабът също би трябвало да се забелязва добре оттам.
— Кхмий?
— Слушам те.
Луис се пребори с желанието да шепне.
— Открихме левитиращ небостъргач. На трийсетина етажа е, има площадка за кацане на въздушни машини. И е с формата на двоен конус. Носи се над най-високата марсианска планина като шантав пътепоказател.