— Както изглежда, сигналът е предназначен за нас. Да се прехвърля ли в кораба?
— Още не. Ти забеляза ли нещо?
— Според мен попаднах на огромен люк зад водопада. Би пропуснал лесно цял боен флот, както и кръпка за Юмрука на бога. Предполагам, че се отваря с някакъв код. Не съм опитвал.
— И не го прави! Изчакай. Най-заден?
— Имам резултатите от дълбокото сканиране и радиационния спектър. Сградата почти не излъчва. Магнитната левитация не изисква особен разход на енергия.
— А какво откри вътре?
— Ето, погледни.
На екрана се появи сивкаво-прозрачна триизмерна схема. Сградата явно беше предназначена за пътешествия — виждаха се горивни резервоари и двигател на петнадесетия етаж. Кукловодът обясни:
— Здрава конструкция. Построена е от бетон или друг материал с не по-малка плътност. В хангара липсват возила. На върха и в дъното има телескопи и различни сензори. Не мога да преценя дали сградата е обитавана в момента.
— Ей в това ни е проблемът! Сега ще нахвърлям стратегията, а ти ми кажи дали ти харесва. Първо: втурваме се с цялата си бързина и увисваме точно над върха.
— И се превръщаме в идеална мишена…
— Че какво ще ни стане, нали сме в корпус на „Дженеръл продъктс“? Ако никой не ни обстрелва, следва второто — оглеждаме кратера с дълбоко сканиране. Открием ли нещо освен скрит, идва ред на третата стъпка — изпаряваме сградата. Можем ли да го направим, и то бързо?
— Да, но не можем да го повторим. И каква ще бъде четвъртата ни стъпка?
— Пъхваме се вътре светкавично. Кхмий остава в готовност да ни отърве както намери за добре. Сега ми кажи дали ще се свиеш на кълбо насред цялата тази процедура!
— Не бих посмял.
— Я почакай… — Луис усети, че гостите им са уплашени до полуда и се обърна към Харкабийпаролин: — Ако изобщо има място, откъдето да спасим света, то е под нас. Смятаме, че намерихме входа. Но и някой друг го е открил. Не знаем нищо за него или за тях. Разбирате ли ме?
— Страхувам се — измънка жената.
— И аз. Ще успееш ли да успокоиш момчето?
— А ти как ще успокоиш мен? — засмя се тя пресекливо. — Добре, ще се постарая.
— Най-заден, започваме.
„Иглата“ подскочи в небето с ускорение двадесет G, претърколи се и почти опря въздушния небостъргач, увиснала с търбуха нагоре. На Луис леко му призля, а двамата от града писнаха. Кауаресксенджаджок бе впил пръсти в ръката му.
Кратерът наглед бе запушен от прастара лава. Ву обаче гледаше екрана на скенера.
Там беше! Дупка в скрита с форма на разширяваща се фуния, водеща нагоре (не, надолу!) в кратера на Монс Олимпус. Твърде тясна, за да минат през нея машини за поправка на Пръстеиовия свят. Може би най-обикновен авариен изход, но предостатъчен за „Иглата“.
— Стреляй! — заповяда той.
Предишния път Най-задния бе използвал този лъч като прожектор. Но при стрелба от упор пролича опустошителната му мощ. Реещата се сграда заприлича на пламтяща комета, в чието ядро се топеше бетон. След миг остана само прашен облак.
— Спускай се!
— Луис…
— Тук сме на прицел. И нямаме време. Спускай се с двадесет G. Сами ще си направим врата!
Охреният пейзаж приличаше на безкраен покрив над главите им. Образът от дълбокото сканиране показваше дупка в скрита, сякаш жадуваща да ги погълне. Другите сетива обаче врещяха, че затапеният с лава кратер на Монс Олимпус пада, за да ги размаже.
Ноктите на момчето се впиха до кръв в ръката на Луис. Харкабийпаролин стоеше като статуя. Самият Луис се сви в очакване на удара.
Мрак.
На екрана на скенера се появи безформено млечно сияние. Виждаха се и други светлинки — зелени, червени и оранжеви звездички по пулта в пилотската кабина.
— Най-заден!
Нито звук.
— Най-заден, искам осветление! Използвай прожектора! Трябва да видим дали нещо не ни застрашава!
— Какво стана? — жално попита Харкабийпаролин. Очите му свикваха с тъмнината — различи я седнала на пода, обвила с ръце коленете си.
Пилотската кабина се освети. Кукловодът обърна двете си глави, надвиснали над пулта. Изглеждаше някак смален, май всеки миг беше готов да се свие на топка.
— Луис, вече не издържам!
— Знаеш, че в момента не бива да пипаш нищо по пулта. Поне да огледаме с прожектора.
Едната глава докосна някакъв регулатор. Бяла еднообразна светлина окъпа всичко пред корпуса.
— Потънали сме в нещо. — Докато главата се взираше в индикаторите, другата съобщи: — Температура седемстотин градуса. Лава. Била е излята около нас, докато сме се намирали в стазис. Вече изстива.
— Хм, някой изглежда ни е подготвил посрещане. Все още ли сме с носа надолу?
— Да.