Щом свърши, набута мръсните съдове за рециклиране. И попита Кхмий:
— Какво искаш, за да ми върнеш драуда?
Кзинтът изсумтя.
— Че ти какво можеш да предложиш?
— Обещания, скрепени с честната ми дума. И една съвсем прилична домашна пижама.
Опашката на Кхмий проряза въздуха.
— Някога ми беше полезен спътник. В какво ще се превърнеш, ако ти дам драуда? В лигавеща се твар. Не, ще го задържа.
Луис реши да се захване с упражненията си.
При гравитация, наполовина от стандартната, опората на една ръка е сравнително проста работа. Но не и ако са сто поред. После двеста ножични скокове, пръстите на ръцете допират тези на стъпалата…
Кхмий го гледаше с любопитство. По някое време подхвърли:
— Чудя се защо ли Най-задния е загубил почетното си положение.
Луис не отговори. Бе пъхнал краката си под долната спална плоскост и правеше много бавно коремни преси.
— И какво ли се надява да намери в космодрума на ръба? Пръстените за намаляване на ускорението са твърде големи дори за да ги помръдне. Дали не иска да вземе нещо от корабите там?
Луис стана и набра на клавиатурата още две бедрени кости от моа. Изтри мазнината от тях и започна да ги подхвърля, все едно бяха големи бухалки. Едри капки пот сякаш неохотно се стичаха по лицето и тялото му.
Опашката на кзинта се мяташе неспокойно. Големите розови уши се прибраха покрай главата, за да не ги докопа врагът. Кхмий явно се гневеше. Негова си работа.
Кукловодът се появи изведнъж зад непробиваемата стена. Бе променил стила на украса по козината си — просветващи точици вместо опалите… и беше сам. Вторачи се в тях и нареди:
— Луис, включи си драуда!
— В момента нямам тази възможност. — Пусна тежестите на пода и попита: — Къде е Прил?
— Кхмий, дай драуда на Луис!
— Къде е Харлоприлалар?!
Огромна космата ръка стегна гърлото му. Той ритна назад с цялата си сила. Кзинтът само изохка, но намести необичайно внимателно драуда в контакта.
— Пусни ме.
Кхмий го остави на мира и Луис се свлече на пода. Вече се бе досетил, както и кзинтът, разбира се. Чак сега започваше да осъзнава колко е искал да види Прил… да я освободи от земната полиция… не, просто да я види.
— Харлоприлалар е мъртва. Моите агенти са ме измамили. Знаели са, че жената от Пръстенов свят е умряла преди осемнадесет години. Ако остана, за да ги измъкна от скривалищата им, това би могло да ми отнеме още осемнадесет. Или хиляда и осемстотин! Човешкият космос е прекалено обширен. Нека си задържат откраднатите пари.
Луис кимаше усмихнат, макар да знаеше колко ще боли, щом свали драуда. Чу Кхмий да пита:
— Как е умряла?
— Не понесла човешкото лекарство за дълголетие. В Обединените нации вече смятат, че се е различавала значително от хората. Остаряла извънредно бързо. Само година и пет месеца след пристигането си на Земята вече била мъртва.
— Тогава… — проточи Луис. — Още съм бил на Кзин… — Това го озадачи. — Но тя имаше свое лекарство, по-добро и от нашето. Донесохме цял криогенен контейнер, пълен с него.
— Бил е откраднат. Нищо друго не знам.
Откраднат ли? Нали Прил не бе обикаляла по улиците на Земята, та да я оберат обикновени апаши! Учените на Обединените нации може и да са отворили контейнера, за да изследват веществото, но са имали нужда само от един микрограм… Сигурно никога нямаше да научи историята докрай. После са държали приятелката му затворена, за да измъкнат — преди да умре — всичко, което е знаела.
О, как щеше да боли! По-късно.
— Няма защо да се бавим повече. — Кукловодът се настани на тапицираната си скамейка. — Вие ще пътувате в състояние на стазис, за да пестим запасите. Имам допълнителен горивен резервоар, но ще го включим едва преди навлизането в хиперпространството. Така ще стигнем до целта с пълни собствени резервоари. Кхмий, искаш ли да дадеш име на нашия кораб?
— Готвиш се да търсиш слепешката, затова ти е нужно повече гориво? — усъмни се кзинтът.
— Само в космодрума на ръба, никъде другаде. Е, как ще наречеш кораба?
— Назовавам го „Гореща игла на дознанието“.
Луис се усмихна, питайки се дали кукловодът разбра намека. Техният кораб вече носеше името на кзинтски инструмент за изтезания. Устите на Най-задния стиснаха две лостчета и ги дръпнаха едно към друго.
Четвърта глава
ВСТРАНИ ОТ ЦЕНТЪРА
Луис Ву сякаш се сплеска — внезапно теглото му се удвои. Черният пейзаж на Каньон изчезна. Наоколо вече имаше само звезди, а една от тях, точно под краката му, светеше най-ярко от всички. Най-задния се освободи от предпазните ремъци и стана от пейката. И той се бе променил. В движенията му личеше умора, а за козината си — вече оформена в друг стил — като че не бе полагал грижи отдавна.