Трудно е да се отърве от навиците, вкоренени през твърде дългия му живот, а на всичко отгоре имаше и аналитичен ум. „Да, защо ли наистина не ни се махне от главите? Умираща пазителка в обречен свят! Не би трябвало да губи дори минута в празни приказки със сбирщина заклещени размножители. Какво ли е намислила?“
Завъртя се с лице към екрана.
— Значи ти си събрала аварийния екип? Що за същества участват в него?
— Новата външност ми беше от полза. Почти всички хуманоиди са склонни поне да ме изслушат. В работата се включиха стотици хиляди от всевъзможни раси. Доведох тук трима, за да се преобразят в пазители: по един от жителите на пръскащите планини, от нощните хора и от вампирите. Надявах се да измислят решението, което не можах да открия сама. Разчитах, че гледните им точки ще бъдат различни от моята. Вампирът например дори не беше разумен преди промяната. Подведоха ме!
„Да, тя се държи, сякаш има цяла вечност пред себе си. Дали смята да развлича с разговори уловените размножители и съществата от други раси, докато Пръстенов свят се отърка в засенчващите плоскости?“
— Не се сетиха за по-добро решение. Затова върнахме Бусардовите двигатели по страничните стени. Остана само един. Под ръководството на другия оцелял пазител моят екип възстановява единствения запазен кораб, с който ще отлети към някоя от близките звезди. Така поне част от жителите на Пръстеновия свят ще оцелеят.
— Пак се върнахме в началото — промърмори Луис. — Твоят екип работи упорито. А ти какво правиш тук?
„Познах! Опитва се да ни подскаже нещо!“
— Дойдох да предотвратя изтреблението на хиляда и петстотин хиляди милиона разумни хуманоиди. Засякох неутринните потоци от оттласкващи устройства, създадени в изследвания космос. Реших да чакам на единствено възможното местопрестъпление… И ето ви тук.
— Да, тук сме си — съгласи се Луис. — Но добре знаеш, че не сме дошли да извършим никакви проклети убийства!
— Щяхте да го сторите.
— Защо?
— Това не мога да кажа.
Все още не проявяваше желание да сложи край на разговора. Бе подхванала необичайна игра. Оставяше ги сами да се досетят за правилата й.
— Добре, да речем, че би могла да спасиш Пръстенов свят, но като погубиш един и половина трилиона обитатели от общо тридесет трилиона. Една пазителка би трябвало да предпочете този вариант. Или греша? Жертваш пет процента, за да спасиш останалите деветдесет и пет. Резултатът ми се струва… приемлив.
— А способен ли си да съчувстваш на такова огромно множество разумни същества, да съпреживееш участта им? Или ти е по силите да мислиш само за една смърт — онази, в която ти изпълняваш главната роля? — Той предпочете да замълчи. — Тридесет милиарда човеци обитават изследвания космос. Представи си всички тях мъртви. После пък си представи петдесет пъти по-голямо население, изтребено от… да речем, прекомерно облъчване. В състояние ли си да почувстваш тяхната болка, страданията им, мъката им един за друг? Тези числа са твърде огромни. Мозъкът ти няма да се справи с тях. Но моят е способен.
— Виж ти…
— Не мога да го направя, нито да го допусна. Знаех, че съм длъжна да ви спра.
— Тила, хайде сега пък ти си представи как една засенчваща плоскост остъргва повърхността на Пръстенов свят със скорост седемстотин и седемдесет мили в секунда. И как при разпадането му умират хиляда пъти повече разумни същества, отколкото можеш да срещнеш в изследвания космос!
— Представям си го.
Луис кимна. Късчета от картинката. Щеше да им подхвърли колкото може повече. Не би успяла обаче да нарисува цялата картина. Тъй, какво още да измъкне от нея…
— Спомена друг оцелял пазител, нали? Били сте четирима, сега сте двойно по-малко. Какво сполетя останалите?
— Двама пазители напуснаха аварийния екип едновременно с мен. Вероятно също са получили сведения за пристигането ви. Сметнах за необходимо да ги издиря и да им попреча.
— Сериозно ли говориш?! Щом са били пазители, и те като теб нямаше да изтребят един и половина трилиона мислещи същества.
— Биха могли да го уредят някак.
— Някак, значи… — Тя вече внимаваше с думите. Луис се зарадва, че до този момент никой не се намесва в спора им, дори бившия ловък дипломат Кхмий. — Могли са някак да допуснат групичка размножители да стигнат до единственото място на Пръстенов свят, където да извършат престъплението. Тази стратегия ли щяха да изберат, ако не им бе попречила?
— Вероятно.
— Биха се погрижили… някак размножителите да не надушат дървото на живота. — „Скафандри! Затова Тила е очаквала космически кораб.“ — И дори ще им позволят да осмислят докрай положението. А пазителят ще бъде принуден да се надхитря сам със себе си, за да не ги убие; преди те да са открили решението и да са го използвали, унищожавайки немислимо количество размножители, за да спасят още повече… Според теб това ли не си допуснала?