— Не схващам обаче в какво се състои мръсната работа.
— Тя знае как да спаси Пръстенов свят. Знаели са го и другите пазители. Премахваш пет процента, запазваш живота на деветдесет и пет… Само че не им е по силите да се решат. Не биха позволили и на друг да го стори, а все пак са длъжни да нагласят нещата така, че някой да успее. Тила Браун се опитва да изпързаля самата себе си.
— Няма ли да кажеш нещо по-конкретно?
Споменатите преди малко числа дразнеха подсъзнанието на Луис. Защо ли? Тандж…
— Избрала е онази сграда, защото много приличаше на летящия затвор, в който ни улови Харлоприлалар. Искала е да привлече вниманието ни. Оставила е примамката там, където е трябвало да се озовем. Още не знам за какво е предназначена тази част от Ремонтния център, но сме си точно на мястото в кутията с обем милиарди кубически мили. От нас се очаква да измислим останалото.
— А после? Наистина ли е уверена, че ни е хванала в капан?
— Каквото и да направим, ще се опита да ни попречи. Налага се да я убием. Това ни подсказваше. Имаме само едно преимущество — Тила ще се насилва да загуби играта.
— Не разбирам как го измисли — почти проплака кукловодът.
— Тя се стреми да съхрани Пръстенов свят. И иска от нас да я убием. Каза ни всичко, което можа. Но дори да стъкмим успешен план, дали и ние сме способни да изтребим толкова много разумни същества?
— Жал ми е за Тила — обади се Кхмий.
— Ъхъ…
— Но как да я убием? Ако си прав в предположенията си, подготвила се е достатъчно добре, за да ни възпре.
— Съмнявам се. Според мен се е опитвала много упорито да не предвижда действията ни. Иначе току-виж ни попречи. Сега вече ни остави да се оправяме сами както смогнем. Инстинктите ще я подтикнат да убива същества от други раси. За мен сигурно ще се поколебае в решителната половин секунда…
— Ясно — промърмори кзинтът. — Мощните ни оръжия са в совалката. Затънали сме в скала. Дали дисковете ще ни прехвърлят там?
Най-задния се върна в пилотската кабина да провери.
— Връзката е включена. Картата на Марс също се състои от скрит, но с дебелина само няколко сантиметра. Не е подложен на страшното натоварване, което понася основата. Уредите проникват през него, дисковете също. Единственият ни късмет досега!
— Добре. Луис, ще дойдеш ли с мен?
— Разбира се. Каква е температурата в совалката?
— Някои от сензорите са изгорели, затова не мога да кажа — отвърна Най-задния. — Ако изобщо е годна за нещо — чудесно. Ако не, съберете каквото ви е необходимо и се връщайте веднага. Попаднете ли в непоносими за вас условия, незабавно се прехвърлете обратно. Трябва да знаем с какво ще започнем.
— Да, очевидната следваща стъпка — съгласи се Кхмий.
— А в случай, че совалката е безнадеждно повредена?
— Пак ще успеем да се измъкнем — напомни Луис, — макар и в скафандри. Най-заден, не ни чакай. Постарай се да установиш къде сме попаднали и къде е Тила. Трябва да е в някое по-просторно помещение, приспособено за отглеждане на растения.
— Слушам и изпълнявам. Предполагам обаче, че вече не сме точно под Монс Олимпус.
— Да, на онзи изход не можем да разчитаме. Нищо не е пречило на Тила да насочи мощен лазерен лъч към нас, за да ни задържи в стазис… а после ни е изтеглила дотам, където ни е приготвила малко лава. Тоест до местопрестъплението.
— Луис, все пак имаш ли представа какво се надява тя да постигнем?
— Само много мъглява идея. Но да оставим това засега. — Набра команда за две огромни хавлии и подаде едната на Кхмий. Добави и дървени чехли с дебели подметки. — Е, готови ли сме?
Вместо отговор кзинтът се озова с един скок върху прехвърлящия диск. Луис го последва.
Тридесет и първа глава
РЕМОНТНИЯТ ЦЕНТЪР
Стори му се, че е попаднал в пещ. Вярно, той имаше дебелите си чехли, но ходилата на Кхмий бяха предпазени само донякъде. Кзинтът мигом изчезна надолу по стълбите, изръмжавайки при всяко случайно докосване на метален ръб.
Луис се стараеше да не диша и се надяваше, че и спътникът му прави същото. Въздухът като че беше достатъчно нагрят, за да му изгори дробовете. Забеляза лекия наклон на пода и надникна през илюминатора. Веднага разбра, че е допуснал грешка. Вцепени се от изумление. Дали това в мътилката отвън наистина беше пясъчна акула? Нима бяха в морето?
Така загуби две-три ценни секунди. Слезе по стъпалата по-внимателно от Кхмий. Бореше се с отчаяната нужда да поеме въздух, но само пухтеше с нос, за да прогони промъкващите се горещи струйки. Надушваше нещо овъглено, дим, жега.