Тя изчезна, а Луис я последва, включвайки левитатора едновременно с последната си крачка.
Той, жената и Кхмий скоро висяха като топки черна хартия над склона на Монс Олимпус. Сондата обаче не се рееше. Сигурно бе кръжала, докато свърши горивото, после се бе изтърколила по планината. Нямаше особено читав вид, но за щастие дискът-приемник още работеше.
Външните сензори съобщаваха, че въздухът наоколо е твърде рядък и сух, при това богат на въглероден двуокис. Чудесна имитация на Марс, ако не се брои прекалено силното притегляне, почти равно на земното. Как ли бяха оцелели тукашните марсианци? Сигурно са се приспособили в края на краищата, а и плътните морета от прах са им помагали да понасят тежестта. Станали са по-яки от братовчедите си на истинския Марс. „Не се разсейвай! Мисли за работата!“
До ръба на кратера трябваше да изминат четиридесет мили по склона. Стигнаха дотам за четвърт час. Харкабийпаролин изоставаше. Летеше с променлива скорост — сигурно непрекъснато пипаше регулаторите.
Люкът в гърлото на кратера се бе разлетял на парчета. Спуснаха се в тъмата.
Луис превключи оптическите сензори в инфрачервения спектър. (Надяваше се и Харкабийпаролин да направи същото, иначе щеше да бъде като сляпа.) Малък ярък кръг под тях излъчваше силна топлина. В огромната кухина наоколо трудно се различаваше нещо. Все пак забеляза, че до три стени се издигат колони от подредени дискове с отвесни стълби наблизо. По средата пък се виждаше наклонена кула от тороиди, покрай която тримата слизаха. Щом сочеше към отвора на върха, дали не беше линеен ускорител? А дисковете може би представляваха индивидуални бойни платформи на пазителите, очакващи от прастари времена да бъдат изстреляни към небето?…
В пода на залата имаше широка дупка. Продължиха през нея. Горещото петно долу видимо се уголемяваше.
Още дванадесет подредени нагъсто етажа, пробити от край до край. „Иглата“ бе направила големи поразии. През последната назъбена дупка проникваше яростна горещина. Явно цялата кухина доскоро е била нажежена. Кхмий се шмугна вътре и тутакси се върна. Кацна на пода.
Бяха се разбрали да не говорят по радиото. Затова Луис също слезе през дупката. Сякаш се озова в море от едва поносима жега. Неотдавна тук трябва да е било освободено огромно количество енергия. Продължаващият встрани тунел излъчваше още по-нетърпима топлина.
Върна се при кзинта. Махна на Харкабийпаролин и тя тупна непохватно при тях.
Значи „Иглата“ е изтеглена през онзи тунел и през цялото време е била нагрявана достатъчно, за да не се изключи стазисното поле. Наглед това беше най-лесният път… но някъде по средата му щяха да представляват добре задушени мръвки. Какво можеха да сторят сега?
Ами просто да последват Кхмий, който се понесе някъде встрани! Що за хитрина бе намислил? Нямаше как да го попита.
Минаваха през жилищни сектори — сериозна пречка за всеки, горящ от нетърпение да стигне до целта. Стаички без врати или пък с прегради, достойни за банков сейф. Никъде не се забелязваше обикновена завеска или параван. Как ли бяха живели паките-пазители? Кратките огледи разкриваха спартанска простота. Веднъж зърнаха скелет с издути стави и уродлив череп. Огромно помещение беше пълно с механизми, напомнящи за спортен салон, само че таванът май се намираше цяла миля нагоре.
Летяха така часове наред. Случваше се да навлязат в прави коридори, точещи се много километри. Тогава успяваха да наваксат отчасти провирането из лабиринтите.
Често им се изпречваха врати. Кзинтът не се церемонеше — лъчът на дезинтегратора ги превръщаше в облачета моноатомни частици.
От една внушителна плоча също се понесоха струйки прах, но когато след секунда се разпръснаха, голямата врата си беше на мястото. Явно бе направена от скрит.
Кхмий ги поведе вляво от онова, което остана неизследвано зад непреодолимата пречка. Луис вървеше последен, за да наблюдава ще се появи ли Тила Браун. Вратата не помръдваше. Ако Тила беше зад нея, значи не можеше да ги засече през преграда от скрит. Дори възможностите на пазителите си имаха граници!
Той и Харкабийпаролин продължиха след кзинта към огромната куха полусфера, под чиито стени се местеше източникът на неутрино.
Когато можеха, отклоняваха се надясно. Подминаха още една врата от скрит, но тя поне не им препречваше пътя. Каквото и да заобикаляха, то явно заемаше обширно пространство. Ами ако беше резервна зала за управление? Дали нямаше да се наложи пак да я търсят?