Изнизаха се четиринадесет часа и към хиляда мили, преди да спрат за почивка. Дремнаха в нещо като метална поничка, висока до кръста на Луис, насред просторен празен под. Нямаха представа за какво е била предназначена чудатата конструкция, но беше достатъчно, че тук никой не може да се промъкне изневиделица към тях. На Луис вече му се искаше да хапне и друго освен хранителните разтвори в скафандъра. Питаше се дали и Тила се е нахранила и се е захванала отново с делата си? А може би дори беше огладняла отново?
Включиха левитаторите й се понесоха нататък. Бяха излезли от жилищния сектор, макар все още тук-там да зърваха стаички с празни контейнери за храна и неудобни наглед плотове за кратък сън. Те обаче бяха пръснати из огромни зали, в които имаше какво ли не… или нищо.
Отдалечиха се бързо от онова, чийто оглушителен шум напомняше за великанска помпа. Кхмий избра да поемат наляво и пръсна на атоми още една стена. Попаднаха в толкова трудно обозрима поради размерите си картографска зала, че Луис се омърлуши. Когато кзинтът простреля и отсрещната стена, огромната холограма припламна за миг и угасна.
Вече доближаваха целта си. Втория път спаха върху термоядрен генератор, вероятно спрян в прастари времена. Четири часа по-късно отново потеглиха.
Коридор, а в края му светлина. Срещу тях повяваше ветрец.
Когато излязоха, озоваха се сред невероятно ярък ден.
Слънцето току-що бе преминало точката на зенита в почти безоблачното небе. Пред погледите им се ширна безкраен пейзаж — езерца, горички, засети с тъмнозелени зеленчуци ниви и лехи. Луис веднага се почувства на прицел. Бе преметнал през рамо намотка черна нишка и побърза да я хвърли встрани. Единият край остана свързан със скафандъра му и ако Тила стреляше по него, свръхпроводникът щеше да го спаси от прегряване.
Но къде беше Тила Браун?
Нямаше никакви признаци да е наоколо.
Кхмий ги поведе отвъд билото на нисък рид. Бързо мина край малко езеро със застояла вода. Вече отваряше скафандъра си. Когато Луис стъпи на земята до него, кзинтът с жестове показа на двамата си съратници да не пипат своите защитни облекла. Правеше го заради Харкабийпаролин. Бе предупредена за опасността, но Луис не откъсна поглед от нея, докато не се увери, че жената е разбрала и ще се подчини.
Ами сега?
Местността беше прекалено равнинна. Не се виждаха подходящи възможности за скривалища освен редки горички и няколко заоблени възвишения зад тях. Твърде очевидни места за засада. Дали да не се спотаят под водата? Луис започна да размотава своята свръхпроводяща нишка. Вероятно имаха часове да се. подготвят, но при всички случаи Тила щеше да ги връхлети светкавично.
Кхмий вече се бе съблякъл, ала отново се наметна с покривалото от черна тъкан. Отиде при Харкабийпаро-лин, помогна й да свали частите на бронята и ги намести върху тялото си. Така я оставяше още по-беззащитна. Луис не се намеси.
Ако се скрие зад слънцето?… Малкото светило, греещо с енергията от термоядрения синтез, не се набиваше на очи като скривалище. Стига да потопи края на нишката в някое езерце, температурата на скафандъра няма да надхвърли точката на кипене на водата. Тандж, много хитроумно! Идеята дори щеше да му свърши работа по-близо до повърхността, където водата кипи при приемлива температура. Но тук бяха до самата основа на Пръстенов свят и плътността на атмосферата доближаваше земната при морското равнище.
Нищо чудно да чакат много дни. Водата и разтворите щяха да им стигнат, вероятно и търпението на Луис Ву нямаше да се изчерпи. Предполагаше, че и за Кхмий ще се намери подходяща плячка наоколо.
Ами Харкабийпаролин? Отвореше ли костюма си, щеше да подуши дървото на живота.
Кзинтът напълни с въздух празния си скафандър и закрепи левитатора върху него. Притисна обувките с камъни и нагласи уреда така, че чучелото да стои право. Това се казва коварство! Изритваш камъните, включваш реактивното двигателче и… имаш превъзходно средство за отвличане на вниманието.
Луис не се бе сетил за нищо подобно.
Може би пък Тила се отбиваше тук веднъж на две-три седмици? Какво й пречеше да си отглежда корени от дървото на живота и другаде?
А и какво ли представляваше проклетото растение? Да не са ония купчинки тъмнозелени листа? Той хвана най-близката и дръпна. Отдолу се показаха дебели като батати корени. Не познаваше този сорт, както и всичко останало наоколо. Сигурно са били пренесени от световете в галактическото ядро.
Тъкмо тогава Тила се изсмя в ухото му.
Тридесет и втора глава