Тила беше наблизо, въоръжена с лазер. Ако обикаляше езерото точно зад този рид… В мига, в който му хрумна тази мисъл, Луис смени позицията си.
Прогореният скафандър се спусна твърде бавно на земята. Една пазителка би се досетила веднага, че е празен. Чтулу и Аллах! Как да се сражават срещу произлязла от човечеството свръхжена, при това с вроден късмет?
Изскочи над билото не където той очакваше, улучи го със светлинното си копие и изчезна, преди Луис да помръдне. Примигна стъписан. Защитният слой на шлема бе спасил очите му. Явно, каквото и да й подсказваха инстинктите, тя се опитваше да го убие.
Този път се мярна другаде. Зеленият лъч потъна безсилно в черната тъкан. Луис също стреля. Противничката мигновено се скри от погледа му и не разбра дали я е улучил. Забеляза върху тялото й гъвкава наметка, както и огромните стави — коленете и лактите се издуваха като пъпеши. Сети се, че пазителите не носят никаква броня освен собствената си кожа.
Луис се претърколи косо надолу по склона. После се постара да пълзи бързо, макар да не му спореше. За пръв път участваше в подобна игра. За двеста години зрялост нито веднъж не бе пожелал да стане войник.
Две облачета пара се носеха над езерото.
По-наляво Харкабийпаролин се изправи внезапно и стреля с лазерното си фенерче. Къде ли се спотайваше Тила? Лъчът на нейното оръжие не блесна. Жената стоеше като черна мишена на стрелбище, сетне изведнъж се сниши и побягна. Просна се по корем и запълзя нагоре по хълма.
Камъкът долетя отляво; как ли се бе преместила толкова бързо? Удари жената с такава сила, че разкъса ръкава на скафандъра и счупи костта. Харкабийпаролин се надигна с вой и Луис замря в очакване лъчът да я пререже. „Мамка му! Поне гледай откъде ще стреля…“
И този път нямаше лъч. Трябваше да действа, вместо да зяпа. Нали видя откъде хвръкна камъкът? Тесен пролом между две възвишения. Запълзя припряно, за да се нагласи така, че да има естествена преграда между него и пазителката. После тръгна да заобикаля. Тандж, къде ли се бе заврял Кхмий? Рискува да надникне.
Харкабийпаролин вече не пищеше, а душеше усилено въздуха с разширени ноздри. Смъкна левитатора със здравата си ръка и захвърли настрана покривалото. Другата й ръка висеше край тялото. Явно се мъчеше да свали и скафандъра.
Тила беше ей там преди малко. В каква посока бе решила да се премести? Явно вече не обръщаше внимание на жената.
Шлемът заяде и не се отдели въпреки бесните усилия на Харкабийпаролин. Тя се запрепъва надолу по склона, падна и заудря свирепо по лицевата си маска със случайно напипан камък.
Мина твърде много време. Пазителката вече можеше да е навсякъде. Луис се шмугна в улея, издълбан от пресъхнал поток. Не смееше да се катери нависоко, за да не бъде забелязан.
Дали беше способна да предвиди всеки негов избор? Ами да, нали беше пазителка! И сега…
„Зад мен ли е?“ Усети сякаш паяци да плъзват по врата му. Извъртя се и стреля в мига, когато малък остър инструмент сряза скафандъра на височината на ребрата. Притисна лявата си ръка върху дупката, докато с дясната караше рубиновия лъч да шари там, където допреди секунда беше пазителката. Тя подскочи отново и изчезна, преди да завърти лазера си към нея, а от запратеното тежко метално топче шлемът му се пропука.
Затъркаля се надолу, без да отделя дланта си от прореза. И през нацепената маска виждаше как ужасната жена фучи към него подобно на огромен черен прилеп. Заби лъча в тялото й, преди тя да успее да се метне встрани.
Проклятие, преследвачката му нямаше никакво намерение да се отклонява! А и защо да го прави? Тила Браун вече носеше покривалото от свръхпроводяща тъкан, доскоро защитавало Харкабийпаролин от лазера й. Луис стисна здраво оръжието с двете си ръце, за да бъде по-точен. Пазителката щеше да се препече, преди да го докопа. Доближаваше го, а парчета от черното покривало падаха около нея като разкъсана мокра хартия.
Това пък какво е? Що за миризма проникваше в носа му? Тила рязко свърна и запрати лазера си като снаряд към Кхмий. Улученият дезинтегратор хвръкна нагоре.
Ароматът от дървото на живота вече завладяваше мозъка на Луис. Не беше като преживяването с включена жица. Слабичкият ток стигаше и сам по себе си, за да е съвършена насладата. Дървото на живота даваше неописуема радост, но пораждаше и неутолим глад. Вече знаеше какво представлява растението — лъскави тъмни листа и корени, подобни на батати, които бяха навсякъде около него. А уханието… напомняше за рая.