Плодовете наистина бяха навсякъде, но той не можеше да ги опита. Не можеше — заради шлема си. Насили ръцете си да се махнат от закопчалките на скафандъра, защото не бе способен да яде от дървото на живота, докато пазителката убиваше Кхмий.
Стискаше лазера с все сила, сякаш държеше пушка, която подскача при всеки изстрел. Кзинтът и някогашната Тила се бяха вкопчили на кълбо и се въргаляха по земята, оставяйки черни парцали край себе си. Луис се стараеше лъчът да не се отдалечава много от тях. „Не забравяй да се прицелиш внимателно. Всъщност изобщо не изпитваш този глад. Коренът ще те убие, прекалено стар си. Не можеш да се превърнеш в пазител. Просто ще умреш.“
Тандж, каква миризма!… Мозъкът му като че се носеше по вълните й. Напънът да устои беше ужасен. По-зле и от скърцането на зъбите, когато всяка вечер в продължение на осемнадесет години не си позволяваше да пренастрои драуда. Непоносимо! А сега трябваше грижливо да отмества лъча от двамата, които се боричкаха, и да чака своя шанс.
Тила не успя да изкорми кзинта с ритник в корема. За частица от секундата кракът й се отдели от сплетените тела. Червената нишка го докосна и глезенът й пламна в ослепително сияние.
Стори му се, че има още една възможност да стреля, но този път сбърка. Краят на голата розова опашка на Кхмий падна и се загърчи като настъпен червей. Кзинтът като че не усети болка, но пазителката вече знаеше откъде идва лъчът. Опита се да обърне някогашния Говорещ с животни, за да се скрие зад туловището му. Луис отмести гибелното си светлинно копие и зачака.
Съратникът му кървеше на няколко места, ала вече притискаше противничката с огромната си тежест. Луис забеляза съвсем наблизо до биещите се остър камък, който можеше да разцепи черепа на кзинта, ако пазителката успееше да го докопа. Прицели се. Ръката на Тила се стрелна към примитивното оръжие и изгоря.
„Изненада, скъпа!“
Тандж, тази миризма! Ще я убия дори само заради мъчението от дървото на живота!
Дяволската жена вече нямаше китка и стъпало, би трябвало да е сериозно затруднена. Но колко ли бе омаломощила Кхмий на свой ред? И двамата явно губеха сили. Луис видя как твърдата й човка се впива в дебелия врат на кзинта. Той се изви и за миг зад уродливия череп на пазителката остана само фалшивото синьо небе на кухината. Използва този миг, за да забие лъча в мозъка й.
Наложи се Луис и Кхмий да се понапрегнат заедно, за да разтворят челюстите на мъртвата Тила.
— Тя остави инстинктите да я водят в сражението — изхриптя кзинтът. — Стараеше се да изключи съзнанието си. Луис, ти позна — искаше да бъде победена. И Кдапт нямаше да ми помогне, ако пазителката решеше да ме надвие!
Всичко бе свършило благополучно, стига да не се броят кървящите рани по тялото на Кхмий и смъдящите, най-вероятно пукнати ребра на Луис. Както и миризмата, която го мъчеше неспирно. И Харкабийпаролин, застанала до колене във водата с изцъклени от безумието очи, с пяна на устата от безплодните усилия да смъкне шлема на скафандъра си…
Хванаха я за ръцете и я отведоха. Тя се съпротивяваше. Луис също се бореше за всяка крачка, отдалечаваща го от безкрайните редици дървета на живота.
Кхмий спря в коридора, откачи шлема му и го махна.
— Дишай! Тук течението е към кухината.
Подуши предпазливо въздуха. Миризмата я нямаше. Свалиха и шлема на Харкабийпаролин, за да я отърват от проникналия вътре аромат. Лудостта в очите й не изчезваше. Луис избърса пяната от нейните устни.
— Ще можеш ли да устоиш? — попита кзинтът. — И да я възпреш, за да не се върне там?
— Ъхъ. Никой не би се справил с изкушението освен излекуван жицоман.
— Ъррр?
— Няма да го разбереш.
— Да, никога! Дай ми левитатора си.
Ремъците сигурно причиняваха още по-остри болки на Кхмий. Той се върна само след няколко минути. Носеше левитатора на Харкабийпаролин, дезинтегратора и двете лазерни фенерчета.
Жената се поуспокои, но нищо чудно това да се дължеше на изтощението. Луис се мъчеше да потисне обземащата го страховита депресия. Едва-едва чуваше гласа на кзинта.
— …спечелихме битката и загубихме войната. Сега какво ще правим? И жената, и аз имаме нужда от лечение. Може би ще успеем да стигнем някак до совалката…
— Ще отидем в „Иглата“. Как тъй сме загубили войната?
— Не чу ли какво каза Тила? Корабът е в стазис, следователно останахме с празни ръце. Нима ще успеем да разгадаем устройството и функциите на всички тези машинарии наоколо без уредите на кукловодския звездолет?
— Ние победихме. — Луис се чувстваше твърде зле и без да споделя унинието на Кхмий. — Тила не беше непогрешима. Най-доброто доказателство е, че вече се отървахме от нея, нали така? Как би могла да знае, че Най-задния е посегнал точно към превключвателя на стазисното поле? И защо той реши да постъпи толкова глупаво?