Бронята й спаси живота поне веднъж, когато Кхмий внезапно я цапардоса, сигурно защото я бе взел за Тила. Харкабийпаролин правеше каквото можеше за кзинта, давайки му начесто вода и хранителен разтвор от шлема на скафандъра. На четвъртия ден той вече беше в съзнание, но примираше от глад. Предназначеният за хора разтвор явно не му беше достатъчен.
През тези денонощия се добраха до приблизително определеното място, където лавата сковаваше „Иглата“. Още цял един ден рязаха скали, докато стигнат до масив от базалт.
Дори седмица, след като се бе втвърдил, камъкът си оставаше топъл. Луис остави диска и двамата си спътници далеч назад в огромния тунел, по който Тила бе влачила кораба. Шлемът на главата му щеше да го снабдява с чист въздух. Стисна дезинтегратора с двете си ръце и натисна спусъка.
Блъсна го прашен ураган. Пред очите му се отваряше нов тунел и той напредваше крачка по крачка.
Нищо не виждаше, чуваше само воя на разпадащия се базалт, а някъде отзад трещяха светкавици от възстановяващите позициите си електрони. Колко ли лава бе изляла Тила? Струваше му се, че пробива скалата дълги часове.
Изведнъж се блъсна в нещо.
Аха! Надничаше през прозорец към някакво чудато място. Дневна със странни дивани и рееща се над пода масичка. Мебелите изглеждаха меки и заоблени, нямаше нито едно опасно за коленете ръбче. По-нататък виждаше черно небе и колосални сгради. Кукловоди гъмжаха по улиците. И всичко сякаш беше с главата надолу.
Онова, което отначало помисли за миндерче, не беше предмет. Луис нагласи лазерното фенерче на ниска мощност, включвайки и изключвайки лъча.
Около минута не постигаше нищо. После плоска глава на дълга шия се подаде, за да пийне вода от плоска паница, трепна от изумление и се стрелна обратно под туловището.
Луис чакаше.
Кукловодът се изправи и го поведе покрай корпуса. Ставаше бавно, защото трябваше да си пробива път с дезинтегратора. Стигна до прехвърлящ диск извън корпуса. Кимна и се върна да доведе кзинта и жената.
След десет минути бяха в кораба. А след единадесет той и Харкабийпаролин се тъпчеха като кзинти. За глада на Кхмий просто липсваха подходящи сравнения. Кауаресксенджаджок ги зяпаше със страхопочитание.
Утро в „Иглата“, доколкото понятието беше подходящо за космически кораб, погребан в лава десет мили под слънчевата светлина.
— Медицинските ни системи са повредени — отбеляза Най-задния. — Кхмий и Харкабийпаролин ще трябва да се възстановяват според силите на собствените си организми.
Стоеше си в пилотската кабина и общуваше с тях по разговорната уредба. Луис не знаеше какво значение да придава на постъпката му. Тила беше мъртва, а Пръстенов свят може би щеше да оцелее. Изведнъж кукловодът отново трябваше да пази своя дълъг, наистина много дълъг живот. В такива обстоятелства беше нежелателно да се отърква между същества от други раси.
— Загубих връзка и със совалката, и със сондата — продължи Най-задния. — Антиметеоритната защита се включи отново горе-долу по времето, когато прекъснаха сигналите от совалката. А тези от сондата спряха, когато Тила се опита да нахлуе в „Иглата“.
Кхмий се бе наспал (на водното легло, съвсем сам) и заситил. Новата му козина отново щеше да се отличава с внушителни белези, но поне раните зарастваха добре. Той каза:
— Тила трябва да е унищожила сондата, щом я е засякла. Не би могла да остави опасен враг зад гърба си.
— Враг зад гърба й ли? За кого говориш?
— Най-заден, тя заяви, че си по-опасен от кзинт. Допускам, че е тактически похват, за да обиди и разстрои и двама ни.
— Тъй ли било… — Двете плоски глави се спогледаха за миг. — Наличните ни ресурси намаляха до „Иглата“ и последната сонда. Бяхме я оставили на планински връх близо до въздушния град. Още има работещи сензори, пратих й команда да се върне. Току-виж измислим за какво да я използваме. Ще бъде на наше разположение след шест местни денонощия. Дотогава отново трябва да обмислим главния си проблем с допълнително появилите се сведения и усложнения. Как да върнем Пръстенов свят на устойчивата му орбита? Смятам, че сме на най-подходящото място за целта. Не е ли така? Поведението на Тила, необичайно за същество с несъмнено развит интелект…
Луис Ву не го прекъсваше. Нещо не се чувстваше разговорчив тази сутрин.
Кауаресксенджаджок и Харкабийпаролин седяха до стената толкова близо един до друг, че ръцете им се докосваха. Понякога момчето стрелкаше с поглед жената. Очевидно се тревожеше за нея. Разбира се, кръвта й бе наситена с болкоуспокояващи вещества, това обаче не стигаше да обясни нейното вцепенение. Луис знаеше, че е длъжен да успокои хлапака… и не можеше да измисли нищо.