Хлапакът остана с кукловода и кзинта. Луис Ву не видя какво свършиха те в залата за управление. Върна се сам в „Иглата“.
Сондата още беше на няколко светлинни минути от кораба. Правоъгълникът на холограмата, привидно блестящ в базалта извън корпуса, показваше изображение от камерите на сондата — затъмнен кръг на светило, не особено активно в сравнение със земното Слънце. Най-задния бе включил екрана, преди да тръгнат от „Иглата“.
Костта в ръката на Харкабийпаролин зарастваше малко накриво. Медицинският комплект, оставен от Тила, не би могъл да я намести по-правилно. Поне зарастваше бързо. Луис повече се безпокоеше за емоционалното състояние на жената.
Около нея нямаше нищо от познатия й свят, а пламъците щяха да погълнат онова, което си спомняше. Твърде извратена разновидност на културен шок. Завари я на водното легло — да се взира с изцъклен поглед в увеличеното слънце. Кимна му. И не помръдна през следващите часове.
Луис се помъчи да я заприказва. Отначало май сбърка в подхода. Харкабийпаролин се стараеше да забрави цялото си минало.
Разговорът потръгна, когато се опита да й обясни физическия смисъл на бедствието. Тя имаше представа за основите на физиката. Луис не можеше да се възползва от компютъра на „Иглата“, затова драскаше схеми по стените. И начесто си помагаше с ръце. Стори му се, че жената го разбира.
През втората нощ се стресна от нещо и я видя да седи със скръстени крака върху леглото. Взираше се замислено в него и държеше лазерно фенерче в скута си. Той погледна мъртвешки лъскавото око на оръжието, размаха ръце, за да се обърне на другата страна в безтегловността, и пак заспа. Сутринта се събуди като новородено. На кого ли му пукаше…
Следобед двамата с Харкабийпаролин наблюдаваха как от слънцето се изтръгна пламък и започна да се точи все по-надалеч. Почти не продумваха.
ЕПИЛОГ
Един фалан по-късно: десет завъртания на Пръстенов свят.
Далеч нагоре по дъгата горяха ослепително двадесет и едно пламъчета — ярки като короната на свръхактивното светило, сияеща дори около ръбовете на засенчващата плоскост.
„Иглата“ си оставаше потопена в базалта под картата на Марс. Обитателите на кораба наблюдаваха през холограмни екрани каквото им показваха камерите на сондата. Сега малкият апарат се бе настанил върху плосък хълм сред сняг от замръзнал въглероден двуокис, където марсианците едва ли щяха да припарят.
Между двете редици от великански свещи вече умираха растения, животни и хора. Зеленината вехнеше в количества, които биха опустошили всички заселени от човека планети, или пък се преобразяваше в незнайни доскоро форми. Насекомите и животните пак се размножаваха, но в неприсъщ за тях вид. Валавиргилин сигурно недоумяваше от какво е умрял баща й и защо самата тя повръща толкова често. Дали защото всички бяха обречени… и какво ли правеше сега онзи мъж от Звездната раса?
Това обаче не можеше да се види от петдесет и седем милиона мили. Наблюдаваха само огнените струи на Бусардовите двигатели, пренаситени със слънчев вятър.
— Имам удоволствието да ви съобщя — започна Най-задния, — че центърът на масата на Пръстенов свят се връща към светилото. След още шест или седем завъртания ще възстановим антиметеоритната защита както я заварихме. Ще стреля само по метеорити. А петте процента функционалност на двигателите за корекция на орбитата ще бъдат достатъчни в бъдеще.
Кхмий изсумтя доволно. Луис Ву и двамата от въздушния град гледаха холограмата в черния базалт.
— Победихме — заяви кукловодът. — Луис, ти ми постави задача, сравнима по трудност само с изграждането на този свят, като изложи на риск моя живот. Постигнахме целта си, затова ще се примиря с твоята наглост, но всичко си има граници. Или ще изслушам твоите поздравления, или ще ви спра въздуха.
— Поздравявам те — изрече Луис Ву.
Жената и момчето заплакаха, Кхмий прихна.
— Да, победителят има право да тържествува! Луис, толкова ли жалиш за мъртвите и умиращите? Достойните за уважение сред тях сами щяха да изберат същата участ.
— А нима им дадох възможност да избират? Виж какво, не искам от теб да се тормозиш с угризения…
— Защо да се мъча? Не го приемай като оскърбление, но жертвите са хуманоиди. Те дори не са от твоята раса, а за мен и Най-задния са съвсем чужди. Докато самият аз съм герой. Спасих население колкото за две планети, при това свои себеподобни… Е, почти!
— Добре, способен съм да те разбера.
— Сега, щом имам на разположение толкова съвършени технологии, смятам да си извоювам империя.
Луис се хвана, че се усмихва неволно.