Лишен от насладата на жицата, Луис не изпита желание да се засмее. И все пак му беше весело, макар и по особен начин, защото всичко бе започнало заради негова грешка.
На другата сутрин извънземните отново намалиха напрежението в драуда наполовина и повече не го човъркаха. Разликата не би трябвало да се усеща чак толкова болезнено. С включена жица в главата Луис пак изпитваше удоволствие. Но от години бе свикнал и с депресията, която настъпваше, щом броячът прекъсне насладата. Жадуваше за следващото включване. Периодите на депресия вече му се отразяваха по-зле. Двамата му спътници можеха по всяко време отново да му орежат порцията… а и да не го стореха, беше принуден да се откаже от пристрастяването.
Нямаше представа за какво си говореха те през следващите четири дни. Стараеше се да остави в своя свят само екстаза на жицата. Спомняше си смътно, че извикваха холограми от паметта на компютъра. Мяркаха се лицата на обитатели на Пръстеновия свят. Дребосъците — целите покрити със златиста козина (но един от тях — жрец, я бе обръснал по тялото си). Огромна телена скулптура в небесния замък (сплеснат нос, плешива глава, устни като рана от нож). Харлоприлалар (може би от същата раса). Търсача — скитникът, взел под закрилата си Тила Браун (мъж с почти човешки вид, но мускулест като джинксианец и безбрад). Имаше градове, сринати от времето или пък смазани от срутилите се сгради, когато захранването спряло. Последваха холограми от доближаването на „Лъжеца“ до засенчваща плоскост, после град, потънал в облаци дим заради паднала небесна нишка.
Слънцето се уголемяваше от точица до черно кръгче с ярък периметър. Предпазните системи на „Иглата“ не му позволяваха да ослепи пътниците. Синият ореол около светилото растеше.
В сънищата си Луис се връщаше на Пръстенов свят. В големия плаващ над повърхността затвор той отново висеше с главата надолу под изгорения си въздушен велосипед — на трийсетина метра от твърдия под, осеян с костите на предишни пленници. Гласът на Несус блъскаше в ушите му, обещавайки спасение, което все не успяваше да дочака.
Когато беше буден, се разтушаваше с привичния дневен ритъм… докато четвъртата вечер позяпа малко вечерята си, изхвърли я в люка за преработка, после набра само хляб и няколко вида сирене. Цели четири дни минаха, докато се сети, че земните копои не могат да го спипат тук. Спокойно можеше пак да си хапва сирене!
„Кое е хубаво в живота, ако не броим жицата? — питаше се той. — Сиренето. Спалните плоскости. Любовта (в момента недостъпна). Дивашките шарки по кожата. Свободата, благополучието, самоуважението. Победата, ако я сравниш с възможността за поражение. Тандж! Почти съм забравил дори да мисля за тези неща, а и всичките ги загубих. Особено свободата, благополучието и самоуважението. С мъничко търпение мога да направя първата крачка. И… кое още е хубаво? Бренди в кафето. Както и филмите.“
Преди двадесет и три години Говорещия с животни бе доближил космическия кораб „Лъжеца“ до ръба на Пръстенов свят. Сега Кхмий и Най-задния преглеждаха записите от онзи полет.
От толкова нищожно разстояние пръстенът изглеждаше като множество прави линии, сливащи се някъде в безкрая. После обръчите на спирачната система за кораби сякаш налитаха към камерата, отново и отново, във видимия спектър, в инфрачервено, ултравиолетово, накрая и с дълбоко сканиране. Или пък пълзяха през екрана забавено — огромни еднакви електромагнити.
А Луис Ву изгледа всичките осем часа на фентъзи сагата „Земята на върколаците“, напивайки се зверски. Бренди в кафето, бренди с газирана вода, само бренди… Гледаше филм, а не мултисензорен запис — играеха истински актьори и зрелището въздействаше само върху две от човешките сетива. Така още повече се отдалечаваше от действителността.
По едно време му хрумна да въвлече Кхмий в спор на тема как Саберхаген вплита в художествения замисъл невъобразимите си зрителни ефекти. Все още будната у него частица здравомислие го накара тутакси да се откаже. Не смееше да говори пиян с кзинта. „Кукловодът е скрил в стените ушенца, хубави ушенца…“
Пръстенов свят ставаше все по-голям.
Две денонощия изглеждаше като фино изрязан син пръстен — тесен, дори привидно крехък, изместен спрямо слънцето си, заедно с което полека растеше на екрана. Появиха се първите по-едри детайли. Вътрешният кръг, съставен от засенчващите плоскости. После вече се забелязваше и стената над ръба. Беше висока някакви си хиляда мили, но постепенно започна да закрива част от повърхността. На петата вечер „Гореща игла на дознанието“ бе намалил сериозно скоростта си и страничната стена се виждаше като широка черна ивица сред звездите.