Неканените гости лежаха неподвижно на пищната жълтеникава трева.
Той отиде да затвори вратата. Блажената усмивка нито за миг не изчезна от лицето му, дори когато откри, че входът си е заключен, а алармата — включена. Провери и вратата на верандата — същото.
Как, да му се не види, бяха влезли?
Озадачен, той отново седна в поза лотос и не помръдна повече от час.
Накрая броячът щракна тихичко и изключи драуда.
Пристрастяването към тока е най-новият сред пороците на хората. В един период от историята си повечето цивилизации в човешкия космос смятат това привикване за ужасно бедствие. То вади токоманите от пазара на работна ръка и накрая ги довежда до смърт поради немарливост към самите тях.
Времената обаче се менят. Няколко поколения по-късно същите тези цивилизации приемат токоманията за явление и с добри, и с лоши страни. По-древните пороци като алкохолизма, наркоманията и неудържимата страст към хазарта изобщо не могат да се конкурират с нея. Хората, които иначе ще бъдат погубени от дрогите, са по-щастливи с ток в главите. Умират по-късно, но обикновено не оставят деца след себе си.
Порокът не струва почти нищо. Как да му качиш цената, щом жертвата с жица в главата получава насладата си, като се включва в домашната енергийна мрежа?
А удоволствието е съвсем чиста проба, без странични ефекти, както и без махмурлук след това.
По времето на Луис Ву всички, които се оставяха да бъдат поробени от жицата или от по-упадъчните видове самоунищожение, се почистваха сами от генофонда на човечеството — вече цели осем века.
Има и устройства, които могат да погъделичкат мозъчния център от разстояние. Тасповете са забранени на повечето светове, а и направата им струва скъпо, но все пак ги използват. (Непознат с кисела физиономия минава край вас, по набръчканото му от грижи лице се чете ярост или униние. Вие обаче му оправяте настроението, както си се криете зад дървото. Цък! И той засиява. Поне за малко е забравил всякакви тегоби…) Тези устройства обикновено не съсипват живота на жертвата. Повечето хора успяват да понесат преживяването.
Броячът щракна и изключи драуда.
Луис като че омекна изведнъж. Посегна към основата на дългата черна плитка върху иначе обезкосмената си глава и издърпа апаратчето от гнездото му. Подържа го замислено, после — както винаги — го пусна в чекмедже, което заключи. И чекмеджето изчезна. Бюрото само привидно беше масивна дървена антика. Всъщност представляваше сейф от тънък като лист хартия корпусен метал с безброй тайни местенца.
Непрекъснато го мъчеше изкушението да пренастрои брояча. Неведнъж го бе правил съвсем нехайно в първите години на пристрастяването. Занемарата беше го превърнала в жалка парцалена кукла, покрита с мръсотия. Докато най-сетне събра остатъците от някогашния си инат и си направи брояч, за чиято пренастройка му трябваха поне двадесет минути съсредоточено ровичкане. Сега устройството му даваше петнадесет часа ток и му оставяше дванадесет за сън и за заниманията, които Луис наричаше „поддръжка“.
Труповете не бяха помръднали, разбира се. А той нямаше представа какво да предприеме. Ако се бе обадил незабавно на полицията, пак щеше да привлече подозрението към себе си… Можеше ли да измисли нещо час и половина след произшествието? Загубил е съзнание? Че нали онези веднага ще поискат да му направят дълбоко сканиране на главата, да не би черепът му да е спукан!
Поне едно знаеше — в дълбините на черната депресия, която винаги следваше периода с жица в мозъка, той просто нямаше способността да взима решения. Затова се зае с грижите за себе си подобно на робот. Дори вечерята му беше програмирана предварително.
Изпи пълна чаша вода. Включи кухнята. Отби се в тоалетната. Отдели десет минути за тежки упражнения, за да прогони мрачните мисли. Избягваше да поглежда вкочанените трупове. Когато свърши с упражненията, яденето му беше готово. Хапна, загубил усещане за вкуса на храната… и си спомни как бе вършил всичко това без да изключва драуда, но само с една десета от нормалното напрежение. Известно време даже беше поживял с една токоманка. Любеха се с включени драуди… играеха на военни симулатори и се състезаваха в остроумие… докато тя загуби интерес към всичко освен жицата. А той самият си бе възвърнал присъщата му предпазливост поне дотолкова, че да избяга от Земята.
Каза си, че май ще му е по-лесно да се махне и от този свят, вместо да се отървава незнайно как от двете твърде набиващи се на очи тела. Ами ако някой вече го наблюдаваше?
Нападателите не приличаха на ченгета от земната полиция. Едри, с твърде меки мускули, бледи от живот под лъчите на светило, което е по-скоро оранжево, не жълто. Несъмнено свикнали със слабо притегляне — вероятно бяха жители на Каньон. И не се биеха като копоите на Обединените нации… въпреки че някак бяха успели да надхитрят алармените му системи. Може и да са наемници на земната полиция, а други техни приятелчета вероятно дебнат наблизо.