Тогава навлизаха във вътрешния периметър на Пръстенов свят, доближаваха засенчващите плоскости. Виолетова светлина обгърна „Лъжеца“. Корпусът тутакси се скри в мехур от спряло време. Когато то отново започна да тече за кораба и обитателите му, всички бяха невредими. Само че делтовидното крило с двигателите и сензорите се бе превърнало в облак от разпръснати йони. А корпусът падаше към Пръстенов свят.
По-късно предположиха, че виолетовият лазерен лъч е изстрелян от система за антиметеоритна защита, най-вероятно разположена в пръстена от засенчващи плоскости. Поредната догадка. Не научиха нищо повече за това оръжие.
Когато са програмирали защитата, създателите на Пръстеновия свят не са мислели за добавената по-късно транспортна система по ръба. Но Луис бе виждал на стари записи как е работила тя. Не бе стреляла нито веднъж по обръчите на линейния ускорител или доближаващите ги кораби.
Сега той стискаше облегалките на креслото и очакваше виолетовия пламък, докато Кхмий спускаше совалката върху стената.
Нищо не се случи.
Осма глава
ПРЪСТЕНОВ СВЯТ
Ако сте на хиляда мили над Земята — да речем, в орбитална станция, правеща пълна обиколка за два часа — виждате планетата като голямо кълбо. И царствата земни се въртят под вас. Подробности изчезват зад извивката на хоризонта, а други, недостъпни за погледа до този миг форми, ви се разкриват. В покритата от нощ половина светлините на градовете показват къде са континентите.
Но ако сте на хиляда мили над Пръстенов свят, той си е все така плосък и всичките му царства са достъпни наведнъж за погледа ви.
Страничната стена беше от същото вещество като основата. Луис бе стъпвал по тази основа, където ерозията отдавна е отнесла почвения стой, и знаеше добре, че тя е сивкава, полупрозрачна и дяволски хлъзгава. Тук обаче бе грапава, за да осигурява опора. Само дето скафандрите и раниците със захранването на човека и кзинта повдигаха доста центъра на тежестта им; трябваше да внимават как и къде стъпват.
Хиляда мили по-надолу се виждаха разпокъсани слоести облаци, имаше морета с всевъзможни размери, от десетина хиляди до два-три милиона квадратни мили, свързани с речни плетеници. Луис вдигна поглед — с разстоянието водните простори привидно се смаляваха, ставаха по-мъгляви и трудни за различаване, докато накрая океаните, плодородните земи и пустините се сливаха в изтъняващо синьо острие на фона на черния безкрай.
Величествената дъга се извиваше над него и се връщаше от другата страна, светлосиньото се редуваше с по-тъмните нюанси на засенчените райони.
Тази част от пръстена наскоро бе преминала през най-отдалечената от слънцето точка и все пак светилото би могло да ослепи нечии незащитени очи. Луис примига и тръсна глава. Умът му беше по-зашеметен и от сетивата. Подобни немислими разстояния омагьосваха, вцепеняваха съзнанието. Тук човек можеше напълно да се лиши от воля. Защото какво представляваше едно разумно същество пред толкова огромно творение?
Вкопчи се в последната останала му опора — да, той беше Луис Ву и друг като него не се срещаше по целия Пръстенов свят! Трябваше да забрави за безпределността и да се придържа само към подробностите.
Тридесет и пет градуса по-нататък по дъгата имаше по-ярко синьо петно.
Настрои увеличението на бинокъла си. Петното се оказа океан, овалът му заемаше почти цялата ширина на пръстена, а през облаците тук-там се показваха архипелази.
Изви глава и откри другия Голям океан точно над себе си. Приличаше на назъбена четирилъчева звезда, осеяна с купове от острови. Едва се забелязваха на разстояние, от което и Земята би била почти невидима точица.
Пак го обземаше потресът. С усилие на волята наведе глава и се загледа надолу.
Почти право под него, само на около двеста мили по посока на въртенето, планина като отрязана половинка от конус се облягаше, сякаш замаяна, на страничната стена. Имаше озадачаващо правилни очертания. По нея се редяха слоеве — гол връх с мръсно кафеникав цвят, следваше бяла ивица, вероятно от лед и сняг, а към подножието се появяваше и зеленина.
Планината се издигаше съвсем самотна. Нататък страничната стена си оставаше отвесна и плоска преграда, чак до границата на видимостта… или бъркаше? Ако онази издутинка в далечината беше подобно възвишение, то трябваше да е на толкова голямо разстояние, че там вече личеше как Пръстенов свят се извива нагоре.
Обърна се и откри друга дребна издутина до стената в посока срещу въртенето. Сви вежди. „Да не забравя да се поровя и в това по-късно.“
Далеч напред и малко вдясно, тоест по посоката на въртене, имаше местност в блещукащо бяло, по-ярка от отраженията върху водна повърхност. Към нея пълзеше ръбът на тъмносинята нощ. На Луис първо му хрумна, че вижда солена пустиня. Бе погълнала поне две дузини морета с площ горе-долу колкото Средиземно. Още по-светли вълни се стелеха из пустинята… Аха!