Луис Ву изключи предпазните устройства на вратата към верандата и пристъпи навън.
Каньон не е от планетите, вписващи се в обичайните закономерности.
Това кълбо не е много по-голямо от Марс. Само допреди няколко столетия гъстотата на атмосферата му едва стигала, за да поддържа живота на фотосинтезиращи растения. Въздухът съдържал кислород, но прекалено малко за хората или кзинтите. Местната фауна еволюирала до примитивни и издръжливи форми като лишеите. Животни тъй и не се появили.
Ала в кометната ареола на оранжево-жълтеникавото слънце имало магнитни монополи, а на самата планета — радиоактивни залежи. Кзинтската империя не се поколебала да погълне тази звездна система и разнообразила повърхността на Каньон с куполи и въздушни компресори. Впрочем тогава го наричали Бойна глава заради близостта му до все още незавладените светове на Пиерин.
След около хиляда години разширяващата се империя стигнала до човешкия космос.
Войните между кзинтите и хората бяха свършили дълго преди Луис Ву да се роди. Човечеството победи във всички до една. Кзинтите неизменно проявяваха склонността си да нападат, преди да са напълно готови за това. Съвременната цивилизация на Каньон дължеше особеностите си на Третата война, през която човешкият свят Вундерланд бе изпаднал в пристрастие към твърде екзотични оръжия.
„Умиротворителят“ бил употребен само веднъж. Представлявал колосална разновидност на широко разпространено миньорско оборудване — дезинтегратор, чийто лъч потиска заряда на електроните. Където попадне такъв лъч, материята изведнъж — и много бурно — придобива положителен заряд. И се разкъсва в облак от моноатомни частици.
Хората от Вундерланд създали и пренесли в системата на Бойна глава огромен дезинтегратор, който изстрелвал втори успореден лъч, потискащ и заряда на протоните.
Двата лъча се забили в повърхността на петдесетина километра един от друг. Скали, кзинтски заводи и куполи се разпилели като прашинки, а между лъчите заиграли гигантски мълнии. Оръжието се впило на двадесет километра дълбочина и оголило магмата на територия с площта и формата на земния полуостров Баха Калифорния. Промишленият комплекс на кзинтите просто изчезнал. Малкото куполи, защитени от стазисно поле, били погълнати от магмата, която се надигнала най-много по средата на големия пролом, преди скалите да се втвърдят отново.
Крайният резултат бил многокилометрови отвесни зъбери, заобикалящи море, което на свой ред мие бреговете на дълъг тесен остров.
Другите човешки светове все още не са съвсем сигурни, че именно „умиротворителят“ е сложил край на войната. Кзинтската Патриаршия също не изпада в ужас от мащабите на разрухата. Вундерландците обаче не изпитват никакви съмнения по въпроса.
Бойна глава била анексирана след Третата война между хората и кзинтите. Нарекли я Каньон. Естествено местните форми на живот пострадали от гигатоновете прах, обсипал повърхността на планетата, както и от загубата на вода, която се изляла в каньона и образувала морето. Но на самото място на удара сега има подходящо за живот атмосферно налягане и процъфтяваща, макар и миниатюрна цивилизация.
Апартаментът на Луис Ву бе разположен на дванадесетия етаж откъм северната стена на каньона. Тук цареше сянката на нощта, но южната стена още сияеше под лъчите на светилото. Висящи градини от местни лишеи се спускаха по ръба. Старите асансьори приличаха на сребърни нишки, прострели се отвесно на километри край огладения камък. Прехвърлящите кабини бяха ги направили излишни като транспортно средство, но туристите все още ги предпочитаха заради гледката.
Верандата откриваше изглед към парковата ивица, минаваща по средата на острова. Растителността имаше дивия вид, присъщ на кзинтските ловни резервати, розовото и оранжевото пъстрееха пищно сред засадената по-късно земна зеленина.
А и кзинтите бяха — не по-малко от хората — туристи. Мъжкарите от тази раса изглеждаха като тлъсти оранжеви котараци, ходещи на задните си крака… но приликата не беше пълна. Ушите им можеха да се разперват като розови китайски чадърчета, голите им опашки също розовееха, а правите им крака и големите длани доказваха недвусмислено, че са разумни същества, служещи си със сечива. Ръстът на повечето достигаше два метра и половина и макар че кзинтите много внимаваха да не се блъскат в хората, грижливо поддържаните им нокти изскачаха над черните върхове на пръстите при всяко разминаване. По рефлекс, разбира се. А може би не…