Стигнаха на петдесет мили от планината и тогава зърнаха града. През ледените напливи се подаваха грамадни сиви зъбери, някои изпъстрени с множество врати и прозорци. Пренастроиха телескопа; вече различаваха балкони и ниши, също и стотици крехки висящи мостове, простиращи се навсякъде. В скалата бяха изсечени стълби, които се виеха и разклоняваха нагоре в продължение на цяла миля. Една дори се спускаше чак до дърветата, където свършваха вечните ледове.
Празното плоско пространство по средата, наполовина скала и наполовина замръзнала земя, изглежда беше площад. Гъмжилото се състоеше от едва различими точици в бледозлатисто. С дрехи ли бяха покрити съществата или с козина? Луис все още се двоумеше, защото грамаден камък насред площада бе издялан като муцуна на космат, закръглен и ухилен бабуин.
— Недей да доближаваш повече — побърза да каже на Кхмий. — Ще ги подплашим, ако се опитаме да кацнем със синтезните двигатели, а друг начин просто няма.
Почти отвесно разположен град с население към десетина хиляди… Дълбокото сканиране показа, че не са ровили прекалено навътре в скалата. На екрана изчовърканите помещения приличаха на мръсен скреж по каменното й тяло.
— Няма ли да ги разпитаме за чудноватата им планина?
— Е, да, бих се радвал да побъбря с тях — веднага си призна Луис. — Само че виж спектрограмите и данните от сканирането. Липсват метали и пластмаси, да не говорим пък за монокристали. Страх ме е дори да помисля от какво са направени висящите мостове… Това е първобитно племе. Сигурно са убедени, че живеят на склона на планина.
— Съгласен съм. Не си струва главоболията при кацането. Сега накъде? Към въздушния град ли?
— Да, но първо ще се отбием при слънчогледите.
Засенчваща плоскост постепенно закриваше диска на светилото.
Кхмий отново включи задния двигател и ускори до десет хиляди мили. Не беше прекалено висока скорост, за да различат поне по-едрите особености от пейзажа наоколо, пък и щяха да стигнат до целта си за десетина часа. Луис се загледа в профучаващия долу пейзаж.
Озадачаваше го фактът, че не заварват една безкрайна, добре поддържана градина. Нали, в края на краищата, това не беше случайно оформил се свят, а творение на разумни същества?
Не се заблуждаваше, че по време на първата експедиция са попаднали на типичните за целия пръстен чудатости. Тогава минаха само по територията между две дупки от колосални метеорити — Окото на бурята и някак разкривената хълмиста местност край Юмрука на бога. Естествено беше екологията да е съсипана. Грижливо планираните от създателите на света въздушни течения явно бяха се променили неузнаваемо.
Но какво се е объркало тук? Луис напразно търсеше още някое „око на бурята“ — обърнат отвесно ураган. Не забелязваше никакви пробиви в основата. И все пак нямаше как да не види пустините, някои по-обширни и от Сахара. А по ръбовете на планинските била се набиваше в очи перленият блясък на оголената основа. Ветровете вече бяха разяли покриващата я скала.
Нима климатът се е влошил толкова бързо? Или пък тайнствените творци на гигантския пръстен са харесвали пустините? Все по-вероятно му се струваше и Ремонтният център да е отдавна изоставен. Расата на Харлоприлалар може дори изобщо да не го е намерила след изчезването на първоначалните създатели на света. А че те са изчезнали, Луис не се съмняваше… стига да имаше нещо вярно в догадките му.
— Изпитвам нужда да поспя три часа — промълви Кхмий. — Ако се случи нещо непредвидено, ще се справиш ли със совалката?
Човекът вдигна рамене.
— Разбира се, но от какво се опасяваш? Твърде ниско летим, за да се тревожим за антиметеоритната защита. Дори да е разположена на страничната стена, няма да стреля по нас, защото ще изпепели обитаеми области. Просто си продължаваме по пътя без проблеми.
— Прав си. Събуди ме след три часа.
Кзинтът наклони креслото си назад и скоро заспа.
Луис си запълваше времето с картините, предавани от предния и задния телескоп. Нощта бе покрила района, завзет от слънчогледите. Завъртя обектива нататък по дъгата, за да огледа по-близкия Голям океан.
Ето го! Почти по средата на ивицата и отвъд океана — килнато чудовищно подобие на вулканичен конус. Юмрука на бога. Стърчеше насред пустош с цвета на Марс, заемаща много по-голяма територия от повърхността на цялата червена планета.
По-наляво имаше вдаден в сушата залив, в който също би се побрало небесно тяло с внушителни размери.
Предишния път стигнаха до океанския бряг и се върнаха.
По синята елипса бяха пръснати архипелази. Имаше и единичен огромен остров с формата на диск и пак с цвят на пустиня. После още един диск, но с минаващ през него канал. Странно. Погледът му се плъзна към другите острови в необозримата водна шир… И попадна на картата на Земята — Америка, Гренландия, Евразия с Африка, Австралия, Антарктида, разплескани по океана около яркобелия Северен полюс, точно каквито бе ги видял в небесния замък преди толкова години!