— Нима?
— Освен туй знаем, че са кацали на Джинкс. Предишния път намерихме скелет на бандерснач.
— Така е. Може да са кацали навсякъде.
Светлината се променяше, краят на нощната сянка се местеше в посоката срещу въртенето.
— Време е да се спускаме — подсказа Луис.
— Кое място предлагаш да изберем?
Осеяното със слънчогледи поле пред тях постепенно засияваше.
— Завий наляво и следвай граничната линия. После продължавай, докато видим местност с истинска почва. Трябва да сме долу преди денят да е настъпил. — След малко той посочи с ръка. — Виждаш ли как слънчогледите са се разпрострели по брега на морето? Май не им е много лесно да прекосят водата. Кацни на отвъдния бряг.
Совалката се потопи в атмосферата. Обгърнаха я пламъци. Кхмий полека намаляваше скоростта, докато вълните се стрелкаха назад под тях. Както всички останали водни площи по Пръстенов свят, това море беше направено старателно, със силно начупена брегова линия. Имаше предостатъчно заливи и плажове, а дъното се спускаше съвсем полегато. Забелязваха се обширни петна от водорасли. Нататък, по посока срещу въртенето, започваше огромна тревиста равнина.
Напастта на слънчогледите сякаш бе протегнала две грамадни ръце, за да обхване морето. Една река лъкатушеше между тях и накрая се разливаше в обширна делта. Наляво опасните растения напираха към заблатен разлив. Луис почти можеше да почувства мудната им атака, по-бавна и от движение на ледник.
Слънчогледите усетиха преминаването на совалката.
Полето долу сякаш избухна. Илюминаторът се затъмни мигновено, но в очите на човека и кзинта още дълго играеха цветни петна.
— Не се бой — успокои го Кхмий. — На такава височина няма в какво да се блъснем дори и при полет на сляпо.
— Тъпите растения май ни взеха за птица. Ти виждаш ли нещо?
— Виждам пулта, и то много ясно.
— Добре, да се спуснем до пет мили. Искам да се махаме оттук възможно най-бързо.
След няколко минути илюминаторът отново стана прозрачен. Зад тях хоризонтът сияеше ослепително — слънчогледите още се опитваха да докопат жертвата. А отпред…
— Село!
Кхмий сниши совалката, за да огледат отблизо. Затворен двоен кръг от колиби.
— По средата ли да кацнем?
— Не ми се иска. По-добре някъде отстрани. Само се питам кои ли растения са ценни за тях…
— Бъди спокоен, нищо няма да подпаля.
На една миля над селото кзинтът спря совалката със синтезния двигател и я спусна плавно към полето, покрито с високите стъбла на някаква степна трева. В последния миг преди кацането Луис забеляза как тревата се раздвижи — три животни с вид на дребни зелени слонове скочиха, затръбиха тревожно с късите си плоски хоботи и се втурнаха да бягат.
— Тукашните хора май са пастири — подметна той. — А ние им подплашихме стадото. — На екраните се виждаше как все повече от същите твари се присъединяват към бегълците. — Е, капитане, първият ни полет завърши благополучно.
Сензорите показваха, че въздухът навън не се отличава от земния. Нищо изненадващо. Луис и Кхмий се покриха с противоударна броня. Беше гъвкава колкото дебела кожа и не пречеше особено на движенията, затова пък ставаше по-яка от стомана при допир със стрела, нож или куршум.
Взеха звукови зашеметители, компютърни преводачи, бинокулярни очила. Спуснаха рампата и слязоха сред тревата, която стигаше до кръста на човека.
Колибите се гушеха нагъсто, свързваше ги ограда. Светилото, макар утрото току-що да започваше, беше точно над главите им. Аборигените трябваше вече да са се размърдали след нощния отдих. По външните стени на повечето постройки липсваха прозорци, но на онази, която беше двойно по-голяма от останалите, имаше дори нещо като балкон. Вероятно вече ги бяха забелязали.
Луис и Кхмий доближиха селото и едва тогава местните жители наистина се размърдаха.
Изскочиха през оградата като разбиваща се на брега вълна, врещейки пискливо един през друг. Бяха дребни и червенокожи, с напълно хуманоидна външност. И тичаха дяволски бързо. Носеха си копия и мрежи. Луис видя кзинта да насочва зашеметителя си и последва примера му. Червеникавата тълпа профуча край тях и продължи нататък.
— Дали да смятаме това за обида? — подозрително попита Кхмий.
— О, не. Естествено е да хукнат след животните, за да ги приберат. Имат си свои приоритети и ние не можем да им се сърдим. Я да влезем! Все някой си е останал вкъщи.