— Не — засмя се Шивит. — Можем да почакаме половин ден. Но след още един ден и една нощ вече не става за ядене.
— А някога…
Кхмий внезапно се изправи. Остави внимателно момичето на земята и изключи преводача си.
— Луис, искам да се пораздвижа и да се усамотя. Времето, което прекарах затворен, едва не ме лиши от разсъдък! Имаш ли нужда от мен в момента?
— Не. Хей…
Кзинтът вече бе прескочил оградата. Озърна се през рамо.
— Не си сваляй дрехите. Иначе отдалеч ще е трудно да разпознаят в теб разумно същество. И те моля да не убиваш зелени слонове.
Другият му махна и препусна по степта.
— Приятелят ти е много бърз — отбеляза Шивит.
— И аз ще трябва да изляза за малко от селото, старче. Наумил съм си нещо.
През първото им скиталчество по Пръстенов свят мислеха само как да оцелеят и да го напуснат. Чак много по-късно, сред безопасността и познатия уют на Земята, съвестта на Луис Ву се пробуди. Спомни си как бе станал виновник за разрушаването на цял град.
Засенчващите плоскости образуваха вътрешна концентрична окръжност спрямо Пръстеновия свят. Бяха двадесет и ги свързваха тънки до невидимост нишки, които винаги оставаха опънати заради високата орбитална скорост на плоскостите.
„Лъжецът“, падащ неуправляемо с изгорели двигатели, се блъсна в една от нишките и я разкъса. Парчето, дълго десетки хиляди мили, след време падна в облак от дим и прах върху населен град.
Луис имаше нужда от тази нишка за изтеглянето на кораба.
Намериха края и го закрепиха за импровизираното си возило — летящия затвор на Харлоприлалар, за да го влачат след себе си. Не знаеше точно какво бе сполетяло останките от града, но лесно можеше да си представи картината. Веществото на нишката, макар и по-тънко от паяжина, срязваше без усилие дори корпусен метал. Размотаващите се навивки сигурно бяха изравнили сградите със земята.
Този път обаче жителите на Пръстенов свят нямаше да пострадат заради появата на Луис Ву. И без това го тормозеше липсата на драуда. А ето, още със стъпването си в тази равнина бе разпръснал в панически бяг животните на племето… Реши да поправи стореното.
Беше тежка, изнурителна работа.
В един момент трябваше да си поеме дъх и се качи в пилотската кабина. Тревожеше се и за кзинта. Дори човек отпреди пет столетия, да речем някой преуспяващ мъж на средна възраст, трудно би преодолял бъркотията в главата си, ако отново се почувства хлапак на осемнадесет години. Неумолимото тътрене към мига на смъртта е прекратено, кръвта му е кипнала от позабравени хормони, дори външността му — неузнаваема с по-гъстата коса и здравия цвят на лицето, а бръчките и белезите — изчезнали…
Е, къде беше Кхмий?
Тревата изглеждаше чудновато. Около совалката бе висока до кръста, а нататък, в посока на въртенето, огризана почти до корен. Виждаше как стадото се мести, подкарвано от дребните червенокожи хуманоиди, оставяйки след себе си едва ли не гола земя.
Макар и дребни, зелените стонове пълнеха стомасите си усърдно. Изглежда се налагаше племето често да сменя пасищата.
Най-сетне забеляза някакво движение в тревата наблизо. Зачака търпеливо… и изведнъж сякаш пред очите му се мярна оранжева мълния. Изобщо не успя да види жертвата на Кхмий. Наоколо нямаше никой от хуманоидите и той си отдъхна. Върна се да си довърши работата.
Пастирите се прибраха и завариха грижливо подготвено пиршество.
Вървяха накуп и си приказваха. Поспряха се да огледат совалката, без да я доближават. Неколцина бяха наобиколили един зелен слон. (Бъдещия си обяд?) И може би съвсем случайно онези, които имаха копия, влязоха първи в кръга сред колибите.
Останаха изненадани, защото намериха там Луис, Кхмий — с друго момиченце на раменете — и половин тон почистено месо върху парчета кожа.
Шивит представи пришълците и сбито, но съвсем точно предаде разказите им. Луис се беше подготвил да го вземат на подбив като лъжец, но не дочака нищо подобно. Запозна се с вожда, жена с ръст четири стъпки и няколко пръста отгоре. Името й беше Гинджерофър. Поклони му се с усмивка, открила смущаващо остри зъби. Той също се опита да наподоби поклона и каза:
— От Шивит научихме, че харесвате различни видове месо.
Махна с ръка към купчините, които бе довлякъл от автоматичната кухня на совалката. Трима от пастирите насочиха зеления слон към стадото и го подканиха с тъпите краища на копията да се присъедини към себеподобните си. После племето се зае с обяда. Помагаха и хората от колибите, които Луис бе сметнал за празни — поне десетина много възрастни мъже и жени. А той си въобразяваше, че Шивит е старец… Не бе свикнал да вижда набръчкани хора с подути от артрит стави и отдавнашни белези. Питаше се защо ли са се крили досега и накрая предположи, че към него и Кхмий са били насочени доста стрели, докато кротко разговаряха с Шивит и децата.