След броени минути аборигените оставиха само голи кости на трапезата. Никой не продумваше, докато се хранеха. Не личеше и ничие предимство в избора на мръвките. Всъщност лапаха като кзинти. Кхмий охотно склони да сподели угощението. Сам погълна почти цялата моа, защото червенокожите май предпочитаха по-сочно и тлъсто ядене.
Луис бе пренесъл месото на няколко пъти върху голяма оттласкваща се плоскост. Още го боляха мускулите от дърпането на масивния товар. Гледаше как племето си пълни стомасите и се чувстваше добре. Нямаше драуд на главата си, но въпреки това му беше хубаво.
Повечето от пастирите пак отидоха да наглеждат стадото. Шивит, Гинджерофър и някои от старците останаха. Кхмий промърмори на Луис:
— Тази моа истинска птица ли е или измишльотина? Патриархът може би ще поиска да я развъди в ловните си паркове.
— Има такава — увери го Луис. — Гинджерофър, надявам се, че с месото ви възмездих за труда по събирането на стадото.
— Благодарим ти.
По устните и брадичката й още имаше кръв. Пълните й устни бяха по-червени и от кожата.
— Забрави, че си подплашил стадото. Животът не е само бягство от глада. С удоволствие посрещаме различни от нас хора… Вашите светове наистина ли са мънички, ако ги поставиш до нашия, а и кръгли?
— Да, кръгли са като топки. Ако моят беше някъде по Дъгата над нас, щеше да се вижда само като дребна точица.
— Ще се върнете ли на тези мънички места, за да разкажете за нас?
Преводачите несъмнено пълнеха и паметта на компютъра в „Иглата“. Затова Луис само сви рамене.
— Някой ден.
— Значи искате да ни задавате въпроси.
— Така си е. Слънчогледите пречат ли ви да пасете животните си?
Наложи се да посочи към опасните растения, за да го разбере тя.
— А, говориш за сиянието по посока на въртенето? Нищо не знаем за него.
— Не сте ли се питали какво е? Не сте ли пращали хора да огледат?
Гинджерофър сви вежди.
— Ето какъв е животът ни. Нашите бащи и майки са ни казвали, че бродим в посоката, обратна на въртенето, още откакто те са били деца. Помнят, че са заобиколили голямо море, но не могли да го доближат, защото животните отказвали да ядат растенията по брега. И тогава имало сияние, обаче сега е по-силно. Питаш дали сме ходили да огледаме… Неколцина млади мъже тръгнаха натам веднъж. Натъкнали се на великани, които убили животните им. Трябвало да се върнат веднага, защото нямали повече месо.
— Както изглежда, слънчогледите напредват по-бързо от вас.
— И тъй да е, ние също можем да се местим по-чевръсто отколкото досега.
— А какво знаете за въздушния град?
Предводителката на червенокожите го бе виждала, откакто се помнеше. Бил част от привичния й свят, също както Дъгата над главите им. В облачни нощи понякога се откроявали жълтеникавите му светлини. Друго не знаела. Градът бил прекалено далеч, за да достигне до тях дори някаква мълва за него.
— Случва се наистина да чуем и разкази отдалеч, ако си струва те да бъдат предадени. Може обаче да са се пренесли до нас изопачени. Слушали сме например за хората от пръскащите планини, които живеят нависоко и под бялата мразовита ивица, защото в подножията въздухът е твърде гъст за тях. И летят от планина до планина. Правят го с небесни шейни, ако успеят да си ги намерят, но нови шейни не е имало от прастари времена, затова отдавна летят с балони. Вашите неща-за-гледане могат ли да показват толкова надалеч?
Луис намести бинокулярните очила на главата й и показа за какво служи регулаторът на увеличението.
— Защо ги наричате пръскащи планини? Същата дума ли казвате, когато пръскате вода?
— Да. Не знам защо ги наричаме така. А твоите стъкла за очи само ми показват планините по-големи… — Тя завъртя глава на другата страна. — Да, виждам брега и сиянието отвъд.
— Какво друго чувате от пътешествениците?
— Когато ги срещаме, обменяме знания за опасностите. В посоката срещу въртенето например имало тъпоглави твари, които ядели месо и убивали хора. Приличали малко на нас, но били по-дребни, черни и ловували нощем. Имало и… — Тя се смръщи за миг. — Не знаем обаче дали ни казват истината. Имало и други тъпоглави твари, които принуждавали всекиго да прави ришатра с тях. И никой не оцелявал до края.
— Но нали вие не можете да участвате в ришатра? Значи за вас не са опасни.
— Уверяват ни, че и ние не сме в безопасност.
— Ами болестите? Паразитите?
Никой от аборигените не проумяваше за какво пита! Бълхи, тении, комари, шарка, гангрена… такива неща просто не съществуваха по Пръстенов свят. Разбира се, трябваше и сам да се досети. Създателите на гигантската конструкция просто не бяха ги предвидили в творението си. Въпреки това беше смаян. Чудеше се дали самият той не е донесъл първите болести тук… Едва ли. Престоят в автолечителя сигурно го бе освободил от всичко, което би застрашило здравето на местните хора.