Единствено, по това те много си приличаха с цивилизованите жители на човешките светове. Остаряваха, но не се разболяваха.
Десета глава
ИГРА НА БОГОВЕ
Часове преди да настъпи нощта, Луис се почувства изтощен.
Гинджерофър им бе предложила да се настанят в някоя от колибите, но двамата пришълци предпочетоха совалката. Човекът се напъха тутакси между спалните плоскости, още докато кзинтът настройваше защитните системи.
Събуди се посред нощ.
Кхмий бе включил усилвателя на изображението, преди да се просне на водното си легло. Околността се виждаше като в дъждовен ден. Осветените правоъгълници от Пръстенов свят бяха като лошо нагласени лампи на тавана — твърде ярки да ги гледаш повече от секунда.
Но по-голямата част от близкия Голям океан тънеше в сянка.
Тези два водни простора неизменно привличаха погледа на Луис. Бяха прекалено пищни. Не им беше мястото тук. Ако правилно бе налучкал кои са създателите на Пръстенов свят, подобна пищност не можеше да им е присъща. Градяха творенията си просто и постигаха желания резултат. Освен това гледаха далеч напред във времето и воюваха.
А този свят беше претрупан и крещящ по своему, на всичко отгоре — незащитим. Защо вместо немислимата конструкция не бяха създали множество по-малки пръстени? И защо им е хрумнало да направят двата Големи океана? Не пасваха…
Не, може би все пак бъркаше още от самото начало на разсъжденията си? И това се бе случвало! Натрупаните факти обаче…
Я, не помръдна ли нещо в тревата?
Той включи инфрачервения скенер.
Грееха в собствената си топлина. Прецени на око, че са по-едри от кучета; странна кръстоска между човек и чакал — смразяващи свръхестествени страшилища в изкуствената светлина. Позабави се, докато открие на пулта управлението на куличката със зашеметяващото оръдие и го завърти към натрапниците. Бяха четирима и се опираха на всичките си крайници при промъкването в тревата.
Спряха недалеч от колибите. Останаха там няколко минути и си тръгнаха, но вече полуизправени. Луис изключи инфрачервения скенер.
В усиленото сияние на Дъгата всичко беше ясно — носеха отпадъците от изминалия ден, останките от пиршеството. Мършояди. Може би месото още не се бе вмирисало достатъчно за техния вкус.
Забеляза разсеяно жълти очи да се взират наблизо. Кхмий беше съвсем бодър.
— Пръстенов свят е стар — сподели откритието си Луис. — Поне на стотина хиляди години.
— Какво ти подсказва такъв извод?
— Създателите му не биха развъдили тук чакали. Значи е минало достатъчно време, за да може разклонение на човекоподобните да запълни нишата, заемана от тези същества по някои планети.
— За подобна промяна не биха стигнали сто хиляди години — възрази кзинтът.
— Може би. Питам се какво още не са донесли тук. Например не забелязвам комари.
— Това вече е шега, нали? Все пак си прав! Не открихме никакви кръвосмучещи твари.
— Нито пък акули или кугуари — засмя се Луис. — Няма и порове. Какво друго липсва? Отровни змии, да речем? Млекопитаещи обаче не биха могли да живеят като змии. Не познавам нито един вид бозайници, които отделят отрова в устите или зъбите си.
— Луис, трябва да са минали милиони години, за да еволюират хоминидите в толкова различни направления. Налага се да помислим дали изобщо подобна еволюция е протекла на самия Пръстенов свят!
— Точно така е станало, освен ако не съм допуснал много глупава грешка в разсъжденията си. А установяването на необходимия период е въпрос само на прости изчисления. Ако предположим, че разклоненията в еволюцията са започнали преди сто хиляди…
Той се прекъсна сам.
Доста отдалечилите се човекоподобни чакали — много пъргави въпреки товара — спряха внезапно, обърнаха се, постояха така миг-два, а после се шмугнаха в тревата и изчезнаха. След секунда включеният инфрачервен сензор показа как се разпръскват и бягат.
— Имаме си компания откъм посоката на въртене — спокойно съобщи Кхмий.
Новодошлите бяха грамадни. На ръст не отстъпваха на кзинта и изобщо не се криеха. Около четиридесет брадати великани крачеха в нощта, сякаш целият свят им принадлежеше. Всички имаха оръжие и броня. Движеха се в клиновиден строй — стрелците с лък отпред, мечоносците в една линия отзад. На върха на клина беше единственият, покрит с броня от главата до петите. И останалите пазеха гърдите и раменете си с дебели кожени плочи, но най-едрият носеше метална ризница — лъскава стомана, издуваща се на лактите, юмруците, раменете и коленете. Издадената напред маска на шлема беше отворена, вътре се виждаха бледа брада и широк нос.