— Прав бях. Познал съм! Но за какво им е бил Пръстенов свят? Защо, мътните ме взели, са го построили?! Как, в името на Финагъл, са се надявали да го отбраняват?
Кзинтът тъкмо бе завъртял зашеметяващото оръдие към великаните.
— Луис, ще ми обясниш ли най-после какво си мърмориш?
— Бронята. Погледни му само бронята! Никога ли не си влизал в института „Смитсониън“? Освен това и ти разгледа скафандрите в онзи кораб…
— Ъррр… да. Но имаме по-неотложен проблем.
— Не стреляй засега. Искам да видя… Ами да, стана както очаквах. Подминаха селото.
— Нима вече смяташ дребните червенокожи за наши съюзници? Случайност е, че срещнахме първо тях.
— Е, интересите ни в момента съвпадат. Временно, разбира се.
Микрофоните лесно уловиха пронизителния вик, прекъснат от гръмогласен рев. Великаните пъргаво извадиха стрели от колчаните и ги сложиха на лъковете. Двама дребосъци препускаха със смайваща бързина към колибите. Но никой дори не се обърна да ги погледне.
— Стреляй! — тихо настоя Луис.
Почти никоя от стрелите не достигна целта. Гигантите се свлякоха в тревата. Два-три зелени слона затръбиха с хоботи, понечиха да се надигнат, но като че ли се отказаха и пак полегнаха. От хълбока на единия стърчаха две стрели.
— Бяха дошли да изтребят стадото — изръмжа изненадан Кхмий.
— Ъхъ. Слушай, ти остани тук при оръдието, а аз ще изляза навън да преговарям.
— Луис, не приемам заповеди от теб.
— Добре де, имаш ли други идеи?
— Нямам. Остави поне един от едрите нашественици жив, за да го разпитаме.
Лежащият по гръб великан не само имаше брада, ами и целият беше обрасъл. Очите и носът му едва се показваха в гъстите златисти косми, покрили лицето, врата и раменете му. Гинджерофър приклекна и отвори масивната му челюст с двете си малки ръце. Всички зъби в устата бяха плоски кътници, и то доста износени от дъвчене.
— Виждаш ли, тревопасни са. Искали са да погубят стадото, за да не ги подяжда.
Луис поклати глава.
— Не очаквах борбата за храна тук да е толкова свирепа.
— И ние не знаехме, че положението им е толкова отчаяно. Но те идват откъм посоката на въртене, а там нашите стада вече са опасли тревата. Благодаря ти, че ги уби. Ще има голямо пиршество.
Стомахът му подскочи като топка.
— Не съм ги убил! Само ги приспах. А и умовете им са като моя и твоя.
Предводителката се вторачи недоумяващо в него.
— Да, но тези умове ги подтикват да ни съсипят.
— Ние им попречихме, затова ви молим да не им отнемате живота.
— Защо да сме милостиви? Какво ще ни сторят те според теб, ако им позволим да се събудят?
Главоблъсканица… Луис се опита да спечели малко време.
— Ако измисля нещо, ще ги пощадите ли? Не забравяй, ние двамата ги натръшкахме с пращащото сън оръжие.
Надяваше се Гинджерофър да е разбрала намека — Кхмий можеше пак да постреля с оръдието.
— Ще се съберем на съвет — обяви предводителката.
Луис чакаше и умуваше. Както и да натъпчат великаните, совалката не би побрала четиридесет от тях. Разбира се, могат да ги обезоръжат… Изведнъж се ухили, щом погледът му се плъзна по сабята в грамадната ръка с широки пръсти. Дългото извито острие можеше чудесно да върши работа и като коса.
Накрая Гинджерофър се върна при него.
— Нека живеят, но не искаме да ги виждаме повече тук. Можеш ли да ни обещаеш това?
— Ти си умна и предвидлива жена. Току-виж, имат и сродници, склонни към кръвна вражда. Да, мога да ти обещая, че никога повече няма да зърнеш това племе.
Кхмий се обади откъм совалката.
— Луис, за да спазиш обещанието си, май ще ти се наложи да ги изтребиш!
— Ами! Вероятно ще загубим малко време, но я ги погледни! Селяндури. Не им е по силите да се мерят с нас. В най-лошия случай ще сглобим сал от плоскостите и ще ги теглим. Слънчогледите още не са настъпили насам. Ще откараме великаните по-надалеч, където има трева в изобилие.
— И защо? Така ще загубим седмици!
— За да съберем нужните ни знания. — Луис пак се обърна към Гинджерофър. — Ще прибера този с бронята и всички оръжия. Претърсете ги, за да нямат дори един-едничък нож. Което ви хареса, вземете го, а остатъка ще натоваря в совалката.
Тя се загледа със съмнение в туловището, покрито с тежка броня.