Понякога Луис се чудеше какво ли ги води на свят, който някога им е принадлежал. Някои вероятно имаха прадеди тук, все тъй живи в спрялото време на стазисното поле, заровени с куполите си под лавата на острова. Един ден трябваше да бъдат извадени…
Толкова много неща не си направи труда да види или свърши на Каньон заради неустоимия зов на жицата. Хората и кзинтите например катереха тези канари за забавление, улеснени от слабото притегляне.
Е, може би му се удаваше последна възможност да направи и това. Такъв беше един от трите пътя за измъкване. Вторият бяха асансьорите, третият — пренасяща кабина до Градините на лишеите. Изобщо не бе ги зърнал досега.
После — по повърхността в скафандър, достатъчно лек, за да се побере в голям куфар.
На планетата имаше рудници, а също и обширен, небрежно поддържан резерват за оцелелите видове местни лишеи. Всичко друго представляваше гол лунен пейзаж. Предвидлив човек можеше да кацне незабелязано с космически кораб и да го скрие на място, където би го намерил само мощен радар. И поне един предвидлив човек бе постъпил точно така. През тези деветнадесет години корабът на Луис Ву го чакаше в малка пещера в северния склон на планина от съдържащи желязо скали.
Пренасящи кабини, асансьори или алпинизъм. Веднъж да се добере до повърхността и ще го спипат на куково лято. Но копоите може би държаха под око и трите спасителни изхода.
Или пък играеше сам със себе си на мания за преследване? Как би успяла да го открие земната полиция? Беше си променил лицето, прическата, начина на живот. Отказа се от най-любимите си неща. Вече използваше легло вместо спални плоскости, отбягваше сиренето, сякаш е прокиснало мляко, а апартаментът му беше оборудван с прибиращи се в стените типови удобства. Имаше дрехи само от скъпи естествени влакна, без никакви оптични ефекти в плата.
Напусна Земята като хилав, отнесен токоглавец. Оттогава си наложи строга и разумна диета. Изтезаваше се с упражнения, всяка седмица посещаваше курс по бойни изкуства. (Донякъде незаконен, ето защо местните ченгета биха му отворили досие, ако го хванеха, но не и под името Луис Ву!) В момента пращеше от здраве, имаше корави мускули, каквито на по-млади години не си направи труда да развие. Как биха могли земните хрътки да го надушат?
А и как са се промъкнали! На никой обикновен взломаджия не беше по силите да излъже монтираните лично от Луис аларми. Мъртъвците си лежаха в тревата, миризмата скоро щеше да се пребори с усилията на климатичната система. Той се засрами — късничко, разбира се — че стигна до убийство. Но те нахлуха неканени на неговата територия, а токоманът с включена жица в главата не е способен да изпитва угризения. Дори болката му прибавя острота на удоволствието, а радостта да очистиш спипан на местопрестъплението нахалник става неописуемо силна. Знаели са в какво се е превърнал и това беше достатъчно тревожен сигнал за Луис Ву; както и непоносимо оскърбление.
Хората и кзинтите — туристи или местни жители — които щъкаха по улицата долу, изглеждаха напълно безобидни, каквито и най-вероятно бяха в действителност. Ако копой от земната полиция го следеше в момента, вероятно си служеше с мощна оптика иззад затъмнен прозорец в сграда отсреща. Никой от туристите не вдигаше глава към Луис Ву, но погледът му откри в тълпата един кзинт… и се прикова в него.
Два метра и половина висок, почти метър широк, гъста оранжева козина, започнала тук-там да посивява. Досущ като десетките други наоколо. Само че той забеляза как расте козината — някак на снопчета, петниста, поизбеляла по половината тяло на съществото, защото кожата отдолу е покрита с белези. Имаше черни петна около очите, взиращи се напрегнато в лицата на минаващите хора.
Луис се отърси от стъписването и затвори увисналото си чене. Обърна се и влезе в стаята, като се стараеше движенията му да не изглеждат забързани. Заключи вратата и отново задейства алармата, после извади драуда от скривалището в бюрото. Ръцете му трепереха.
Бе видял Говорещия с животни — за пръв път от двадесет години. Някогашният посланик в човешкия космос. Същият, който заедно с Луис Ву, един кукловод от Пиърсън и едно много особено момиче бе изследвал нищожна частичка от огромното изкуствено съоръжение, наречено Пръстенов свят. Този кзинт беше заслужил получаването на пълно име от Патриарха на Кзин заради съкровището, с което се върна. Сега човек лесно можеше да си докара светкавична гибел, ако го назове с предишната му професия, но как, по дяволите, звучеше новото му име? Май започваше с подобие на германско „X“, нещо като кашлица или предупреждаващ звук, излязъл от гърлото на раздразнен лъв. Аха, Кхмий. Какво ли търсеше тук? С истинско име, собствена земя и почти всички самки от харема му — бременни, той уж нямаше намерение повече да напуска Кзин. А идеята, че се прави на турист в свят, който хората са отнели от собствената му раса, беше направо нелепа.