Пленникът заговори разпалено:
— Да, Луис! Понякога нощем дръзваме да навлезем във владенията им, ако прегладнеем. Но трябва да избягаме, преди да започне денят! Откриват ни отдалеч и изпепеляват каквото шавне! Обръщат се всички заедно и насочват пламъците на слънцето към нас!
— Значи ги ядете, когато слънцето е закрито.
— Да.
— А какви са ветровете наоколо?
— Ветровете ли?… Духат в посоката на въртене. Тук обаче вятърът винаги е насочен към огнените растения.
— Защото те нажежават въздуха?
— Как да знам, щом не съм бог!
Слънчогледите несъмнено нагорещяваха въздуха над и около себе си, а слънчевата светлина не проникваше до корените им. По хладната земя се кондензираше роса. Така растенията се снабдяваха с нужната им влага.
И изгаряха всичко, което помръдне, за да го превърнат в тор.
Да, можеше да реши проблема. Щеше да се справи!
— Почти цялата работа ще оставя на теб — отсъди Луис. — Племето си е твое, ти ще го спасиш. После ще потърсите храната си при умиращите огнени растения. Изяжте ги и засадете на тяхно място каквото допада на вкуса ви. — Ухили се, щом долови изненадата на Кхмий, и продължи:
— Но повече няма да тормозите червенокожите, които ми се покланят.
Бронираният гигант преливаше от щастие.
— Каква чудесна вест! Ще те почитаме. Трябва да скрепим разбирателството помежду ни с ришатра.
— Позволяваш си да ми се подиграваш?
— Аз ли?! О, не! Вече обясних на Кхмий, но той май не ме разбра. Всички договори се потвърждават с ришатра, дори да са между хората и боговете. Кхмий, уверявам те, че такъв е обичаят. А и ти си с подходящ ръст за моите жени.
— Отличавам се от вас повече, отколкото си мислиш — възрази кзинтът.
Доколкото Луис можа да види през камерата на тавана, Кхмий показа предната част на тялото си и доста стресна великана. Това обаче никак не го интересуваше в момента. „Тандж! Дяволите ме взели! Тъкмо измислих решението и какво ми се стовари на главата?! Ами сега…“
Аха!
— Ще сътворя свой слуга, за да спазя обичаите ви. Нямаме много време и той ще бъде джудже, което не знае езика ви. Наричайте го Ву. Кхмий, призовавам те при себе си.
Единадесета глава
ТРЕВОПАСНИТЕ ВЕЛИКАНИ
Совалката кацна, злонамерено окъпана в ослепително бяла светлина. Сиянието не отслабна още около минута, после бързо избледня. Скоро се спусна и наклонената рампа. Вождът на великаните слезе по нея, понесъл тежестта на бронята си. Отметна глава назад и нададе рев. Без съмнение звукът се разнесе на много мили околовръст.
Други гиганти забързаха отвсякъде към появилия се в стана им космически апарат.
Излезе и Кхмий, следван от Ву — дребосък, отчасти лишен от окосмяване, наглед безобиден. Постоянно се усмихваше и се озърташе с чаровно любопитство, сякаш виждаше света за пръв път…
Дългата къща не беше много наблизо, но личеше, че е направена от кал и трева, скрепени с отвесни колове. Слънчогледите, засадени в редица на покрива, мърдаха неспокойно и ту обръщаха вдлъбнатите си огледални ликове със зелени фотосинтезиращи топчета към слънцето, ту насочваха отразените лъчи към събиращите се великани.
Кхмий разпитваше вожда:
— Ами ако врагът ви нападне през деня? Как ще стигнете до дългата къща? Или сте струпали оръжията си другаде?
Гигантът се поколеба, преди да издаде тайните на племето си. Кзинтът обаче служеше на бога Луис, не беше благоразумно да го ядосва…
— Виждаш ли изсечените храсти, струпани обратно на въртенето спрямо дългата къща? Ако се появи някаква заплаха, определили сме един от нашите, който да доближи купчината и да размаха голям парцал. Огнените растения ще подпалят мокрите клони, а ние ще влезем, прикрити от пушека, и ще си вземем оръжията. — Озърна се към совалката и добави разсъдливо: — Ако врагът е бърз и ни завари с голи ръце, значи и без това е твърде силен, за да се бием с него. Но тогава огнените растения зле ще го изненадат…
— Още един въпрос. Може ли Ву сам да си избере самката, с която да се съеши?
— А нима той има свои желания? Мислех да му предложа Рийт измежду жените си, защото и преди е правила ришатра. Пък и е дребничка. Между другото, хората от Народа на машините са наглед почти същите като Ву.
— Приемливо е — отсъди кзинтът, без дори да погледне стоящия до него.
Вече ги бяха наобиколили стотина великани.
— Други няма ли? — учуди се Кхмий.
— Тези и пленените воини са цялото ми племе. Из степта са се разпръснали общо двадесет и шест племена. Когато можем, гледаме да сме наблизо едни до други, но никой не се осмелява да говори от името и на останалите.