Сред грамадните същества имаше само осем мъжкари, нашарени с белези, а трима дори бяха сакати. Единствен вождът притежаваше бръчки и побеляваща от възрастта козина.
Другите бяха жени… е, поне човекоподобни самки. На ръст достигаха шест и половина до седем стъпки и изглеждаха дребни пред мъжкарите. Имаха кафеникава кожа и се държаха наперено, макар да ходеха голи. Златистата им коса се спускаше на буйни водопади по гърбовете. На никоя не се забелязваше шарка за украса или накит. Яки бедра, широки и загрубели стъпала… Тежките гърди веднага издаваха възрастта им. Оглеждаха гостите с радост и изненада, а вождът вече разказваше каквото бе научил за двамата чужденци.
Кхмий изключи преводача и попита колкото се може по-тихо:
— Ако предпочетеш една или друга, трябва да им кажа веднага.
— А, не, в моите очи са еднакво… хм, привлекателни.
— Не виждам никакво затруднение дори и сега да сложим край на тази нелепост. Трябва да си луд, за да им обещаеш такава помощ!
— Ще успея. Ей, ти не искаш ли да си отмъстиш за изгорената козина?
— На кого да отмъстя, на растение ли?! Наистина си се побъркал. Времето ни е скъпоценно, само след година всички тук ще бъдат мъртви — великани, червенокожи, слънчогледи, накуп с останалите…
— Ъхъ.
— Ако знаеха предварително участта си, изобщо нямаше да смятат, че им помагаш. Колко ще се проточи твоето начинание? Ден? Месец? Така не можем да си свършим работата.
— Не е изключено и да съм полудял, Кхмий, но се чувствам длъжен да го направя. През цялото време, откакто напуснах Пръстенов свят, не съм имал… причина да се гордея със себе си. Искам да си докажа нещо…
А вождът вече обявяваше:
— Самият Луис ще огласи, че опасността от огнените растения отмина за нас. Ще обясни и каква работа ни е отредил…
Свенливият и плашлив Ву — такъв си беше създаден — отстъпи зад туловището на кзинта. Никой от великаните не обърна внимание, че шепне на ръката си. След половин минута откъм совалката отекна могъщият Глас на бога:
— Чуйте ме, защото настъпи денят да разчистите земите на огнените растения и те да станат безопасни за всички раси човешки. Аз ще дам знак, като пратя облак пред вас. А вие съберете семена от онова, що пожелаете да засадите там, където сега са огнените растения…
С първите лъчи на утрото, когато от слънцето светеше само малък отрязък, а засенчващата плоскост още закриваше останалото, великаните се разшетаха из стана.
Харесваше им да спят наблизо и да се допират. Вождът се наместваше в кръг, образуван от жените му, а Ву беше открая — неговата малка, полуплешива глава клюмаше върху рамото на самка, стъпалата му пък бяха върху дългите костеливи крака на мъжкар. Пръстеният под не се виждаше под плътта и козината.
Щом се събудиха, започнаха да излизат поред — легналите близо до вратата пъргаво взеха торбите и косите-саби, за да направят място на следващите. Ву излезе с последните.
До далечната совалка еднорък великан с белязано лице довърши припряно разговора си с Кхмий и побягна в тръс към колибата. Нощните стражи щяха да прекарат деня вътре заедно с най-възрастните жени.
Всички зяпнаха Ву, когато той се покатери по стената.
Сместа от кал и трева се ронеше под пръстите му, но трябваше да изкачи само дванайсет стъпки. Издърпа се и се промуши между два слънчогледа.
Растенията стърчаха едва на стъпка над пръстта върху възлестите си стъбла. Всяко имаше един-единствен кръгъл цвят — огледална повърхност с диаметър от около двадесет и пет до тридесет и пет сантиметра. От средата на огледалото се подаваше късо стъбло, завършващо с тъмнозелено топче. Обратната страна на цвета пък беше жилава, цялата от растителни подобия на мускулни влакна. Разбира се, всички слънчогледи се опитваха да изпепелят Луис Ву, само че светлината още не достигаше.
Той стисна здраво дебелото стъбло на най-близкото растение и подръпна предпазливо. Нищо не се случи — корените бяха задълбали здраво в пръстения покрив. Свали си ризата и я разпъна между огледалния кръг и слънцето. Слънчогледът се разклати, после цветът му се събра около зеленото топче.
Не забравяше многобройните зрители, затова се постара да слезе с достойнство. Бялото сияние го следваше, когато тръгна към Кхмий.
— Част от нощта прекарах в разговор със стража — сподели кзинтът.
— Научи ли нещо?
— Луис, той непоклатимо вярва, че ще изпълниш обещанието си. Тези същества са твърде доверчиви.
— Така беше и с месоядните червенокожи. Чудех се дали не е заради желанието им да се покажат любезни, вместо да ни вземат на подбив.
— Едва ли. И месоядните, и тревопасните са готови да приемат без изненада всичко, което ги доближи. Знаят отдавна, че някъде по този свят има хора с твърде особена външност и божествено могъщество. Принуждават ме вече да се питам ние кого ли бихме могли да срещнем. Ъррр… Стражът разбираше, че нито аз, нито ти сме от расата, създала пръстена. Това важно ли е, как мислиш?