— Може би. Какво още ти каза?
— И другите племена на великаните ще приемат охотно твоето решение. Може да са тревопасен добитък но не са лишени от ум. Онези, които предпочетат да останат в степта, ще събират семената, нужни на бойците, тръгнали да завладеят територията на слънчогледите. По-младите мъже ще получат жени, ако участват в похода. Прецених, че около една трета са готови да тръгнат веднага. Така тревата ще стигне за оставащите. И в края на краищата нищо вече няма да ги подтиква да нападат червенокожите.
— Това е добре.
— Разпитах го и за по-дългосрочните изменения в климата.
— Прекрасно! Казвай!
— Стражът е стар… В младостта му, когато още имал два крака — после нещо му отхапало единия, преводачът го назова само „страшилище“ — слънцето винаги светело еднакво ярко, а дните не се различавали по продължителност. Сега светилото понякога е силно, понякога — слабо. Съответно и дните ту се удължават, ту се скъсяват. Луис, той помни как е започнала промяната! Преди дванадесет фалана, тоест сто и двадесет завъртания на съзвездията, имало период на мрак. Утрото изобщо не настъпвало два или три дни. През цялото време виждали звездите и някакъв тайнствен разпрострял се призрачен пламък. Всичко потръгнало както обикновено през следващите няколко фалана. Не забелязали веднага, че дните ставали неравни. Все пак нямат часовници!
— Това го знаехме. Освен…
— Да, Луис, не мога да си обясня дългата нощ. На какво ти прилича?
Човекът закима след малко.
— Мисля, че е било слънчево изригване. И кръгът от засенчващи плоскости някак се е събрал, за да предпази застрашената част от пръстена. Вероятно свързващите нишки могат да се навиват автоматично.
— Значи този мощен протуберанс е изтласкал Пръстенов свят встрани от устойчивата орбита. Защото — според стража — напоследък дните били или прекалено дълги, или съвсем къси. Всички раси, с които великаните търгуват, също са наплашени.
— Има от какво.
— Как ми се иска да направим нещо! — Опашката на кзинта удари по земята. — Вместо това водим битки със слънчогледи… Ти поне позабавлява ли се снощи?
— М-да.
— Защо не виждам да се усмихваш?
— Ако наистина си искал да знаеш какво точно се случи, можеше да гледаш. Всички това правеха. В дългата къща няма вътрешни стени. Трупат се един връз друг. А и май им харесва да зяпат.
— Не ми понася миризмата им.
Луис се разсмя от сърце.
— Е, да, силничка е. Всъщност не е неприятна, само дето е натрапчива. Отгоре на туй трябваше и да се качвам на столче. А жените бяха… хм, кротки.
— Такива е редно да бъдат.
— Но не и като женските при хората! Изобщо не са глупави. Разбира се, не можех да си отворя устата, обаче ги слушах внимателно. — Показалецът му потупа топчето в едното ухо. — Чух как Рийт нареждаше коя какво да ошета при почистването. Бива си я. И си напълно прав, че са се организирали като стадо! Всички самки принадлежат на вожда. Никой от другите мъжкари не се облажва, освен когато вождът обяви, че иска да си почине. И запрашва нанякъде, за да не става каквото ще става пред очите му… Забавата е приключила, докато той се върне, значи официално никакво нарушение на забраните не е имало. Сега жените са малко вкиснати, че този път го върнахме два дни по-рано от очакваното.
— Добре, а какви са според теб самките на хората?
— Ами… опира до оргазма. Мъжкарите от всички видове бозайници получават оргазъм. Самките — обикновено не, с изключение на моята раса. Тези обаче само понасят акта. Те… как да го кажа? Те не участват.
— Не ти ли хареса?
— Хареса ми, естествено! Все пак е секс, нали? Но не можах да свикна веднага, защото не успявах да накарам Рийт да изпита удоволствие. Не беше способна, и туй то!
— Съчувствам ти, доколкото ми е по силите — изсумтя Кхмий. — Особено ако си припомниш, че моите женски са на двеста светлинни години оттук. Сега какво ще правим?
— Ще почакаме вожда. Той е малко замаян. Почти цялата нощ се опознаваше за пореден път с жените си. Нали нямаше как да ме научи на техния начин, освен чрез нагледен пример. Страхотен е! Той… ъ-ъ, обслужи поне десетина самки, а аз дяволски се стараех да не изоставам, но самочувствието ми и без това страдаше, защото… Все едно, няма да разбереш — ухили се Луис.
— Какво се опитваш да скриеш?