— А, нищо. Просто моите органи не са с подходящите размери.
— Стражът твърди, че женските от другите раси изпитвали страхопочитание към великаните. Мъжкарите от племето се упражнявали в ришатра при всеки удобен случай. Явно много им допадат мирните преговори. Стражът дори се ядосваше, че бог Луис не те е сътворил в женски образ…
— Нали бързаше! — Ву вдигна рамене и влезе в совалката.
Вечерта събирачите на храна се бяха върнали и изсипали огромна купчина окосена трева от чувалите си. Почти цялата я погълнаха вождът и стражите. Явно другите се хранеха в движение. Луис се загледа как предводителят на племето, подтичващ към совалката, не забрави да поспре и да довърши остатъка.
Напомни си, че тревопасните прекарват твърде голяма част от живота си в ядене. Как ли бяха съхранили интелекта си тези хуманоиди? Не можеше да не признае правотата на Кхмий — не е нужен особено развит ум, за да издебнеш някое стръкче. Но пък и тогава хитростта съвсем не е излишна, за да не си похапне друг от теб… Или да се спасиш от растения като слънчогледите.
Изведнъж почувства, че някой го наблюдава.
Озърна се рязко. Нищо.
Щеше да е, меко казано, много срамна история, ако вождът започнеше да подозира, че са го измамили. Луис обаче беше съвсем сам в пилотската кабина, стига да не се брояха устройствата, с които Най-задния го следеше. Защо тогава космите по врата му настръхваха? Пак се обърна. Ох, кого ли се опитваше да заблуди, освен себе си? Дразнеше го драудът. Кутията сякаш се бе вторачила в него, както си чернееше тихо и кротко върху прехвърлящия диск.
Разбира се, трябваше само да си пусне жицата и наистина щеше да се почувства като бог. И да оплеска всичко! Кхмий не бе пропуснал да му набие в главата как изглежда отстрани, когато се омайва от напрежението. Пак се загледа в екраните.
Днес вождът бе дошъл без бронята си. Двамата с кзинта влязоха в залата за отдих и домакинът вдигна страховитите си лапи към тавана.
— О, Луис, яви ни се!
Великанът побърза да стори същото.
— Вземи една от отблъскващите се плоскости — започна „богът“ делово. — Сега я остави на пода. Добре. Донеси голямо парче от свръхпроводящата тъкан. Има от нея в големия склад през три врати. Увий плоскостта, но така, че да можеш да достигаш контролния пулт. Кхмий, здрава ли е тази тъкан?
— Ей сега ще проверя, Луис. Ето, мога да я разпоря с нож, но не ми стигат силите да я разкъсам.
— Достатъчно е. Сега искам двайсетина мили от свръхпроводящата нишка. Омотай единия край около плоскостта и не пести намотките, за да не се изхлузи. Вържи няколко здрави възела. Доволен съм. А ти, вожде на великаните, донеси най-големия камък, който можеш да вдигнеш. Нали познаваш добре околността?
Вождът впи сърдит поглед в тавана… после наведе глава и излезе да изпълни заповедта. Кхмий подхвърли:
— Мъчат ме киселини в стомаха, когато ти се подчинявам толкова безропотно.
— Ти започна тази игра, а и сигурно умираш от нетърпение да научиш какво съм намислил. Но…
— Ами ако те принудя да избълваш всичко набързо?
— Имам към теб друго предложение, което ще ти допадне повече от заплахите. Качи се при мен, моля те.
След няколко секунди кзинтът нахлу в пилотската кабина.
— Какво виждаш върху прехвърлящия диск?
Кхмий протегна лапа към драуда, а Луис изрече задавено:
— Счупи го!
Кзинтът незабавно прасна малкото устройство в стената. То обаче нито се пропука, нито дори — надраска. Влезлият поклати глава, отвори с нокти капака му и започна да ровичка във вътрешността с ножа си от корпусен метал. Скоро осведоми Луис:
— Вече е невъзможно да се поправи.
— Прекрасно.
— Ще те почакам долу.
— Не, ще дойда с теб. Искам да проверя каква работа си свършил, а и е време за закуска.
Чувстваше се изнервен. Всъщност не можеше да каже кое го мъчи най-много. Нощта, прекарана в ришатра, не оправда очакванията му, а от чистата радост на жицата се лиши завинаги. И все пак… Едно фондю със сирене? Правилно! Освен това имаше свободата и гордостта си. И само след два-три часа щеше да изтрие от лицето на Пръстенов свят напастта на слънчогледите, като междувременно смае Кхмий със своята изобретателност. Представяме ви Луис Ву, бивш жицоман, който в крайна сметка не остави мозъка си да се сплуе…
Вождът се тътреше съвсем бавно на връщане, прегърнал внушителен камък. Кхмий се пресегна да го поеме от него, подвоуми се, но все пак довърши движението. Обърна се с камъка в ръце и попита с равен глас, в който напрежението едва-едва се усещаше:
— Луис, какво да го правя?
Ах, изкушение! „Още се чудя… Почакай мъничко да помисля пак…“ Боговете обаче никога не мънкат, а нямаше да е добре, ако кзинтът изтърве товара пред очите на вожда.