— Постави го върху свръхпроводящата тъкан и го увий целия. Вържи го с нишката. Направи много намотки и възли. Така… Сега искам някаква по-здрава тел, която да не пострада при нагорещяване.
— Имаме Синклерова мономолекулярна нишка.
— Ще стигнат и по-малко от двадесет мили. Трябва обаче да е по-къса от свръхпроводника.
Луис се зарадва, че си бе направил труда предварително да огледа всички запаси в совалката. Не му хрумна навреме, че свръхпроводящата нишка не е достатъчно здрава, за да удържи отблъскващата се плоскост, щом тя достигнеше необходимата височина. Но Синклеровата нишка беше фантастична… непременно щеше да се справи!
Дванадесета глава
СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ
Луис насочи совалката — бързо и високо — в посоката на въртенето. В степта долу личеше твърде много кафяво; тревата, опасана първо от слоновете, после и от великаните, не успяваше да избуи отново. А пред него ярката бяла линия на слънчогледите сияеше отвъд морето.
Вождът зяпаше през прозрачните люкове на въздушния шлюз.
— Дали пък не трябваше да си взема бронята?…
Кхмий прихна.
— Искаш да се биеш с огнените растения ли? Доста ще се сгорещиш в този метал.
— Откъде получи бронята си? — намеси се Луис Ву.
— Направихме път за Народа на машините. Те пък ни пуснаха да се храним свободно в затревените полета, през които трябваше да мине пътят. После изработиха и броня за вождовете на племената. Щом свършихме работата, продължихме нататък. Не ни хареса техният въздух.
— Че какво му беше лошото?
— И на вкус, и на мирис в него има нещо сбъркано. Вони на онова, което те понякога пият. Сипват същата гадост в машините си, но без да я разреждат.
— Интересна форма има твоята броня — подхвърли кзинтът. — Не е съвсем според тялото ти. Защо?
— Така плаши враговете още повече. Не ти ли се вижда страховита?
— Не. Да не би това да е формата на съществата, създали Пръстенов свят?
— Кой знае…
— Аз знам — отсече Луис.
Великанът нервно стрелна с поглед тавана.
Тревата изведнъж остана зад тях, нататък имаше само гори. А отразената от слънчогледите светлина все повече дразнеше очите. Луис спусна совалката на стотина стъпки над земята и рязко намали скоростта.
Гората свършваше с дълъг пясъчен бряг. Той почти спря, вълните за малко не достигаха совалката. Растенията престанаха да им обръщат внимание.
Продължи към отслабналото сияние. Небето синееше безоблачно. Подминаваха големи и малки острови с плажове, начупени брегове и овъглени възвишения. Два бяха завзети от слънчогледите.
На петдесетина мили от отсрещния бряг растенията пак започнаха да проявяват интерес към движещата се мишена. Луис задържа совалката над водата.
— Едва ли бихме им послужили като тор — подсмихна се той. — Твърде далеч сме, а и летим ниско.
— Безмозъчни бурени — изсумтя Кхмий.
— Хитри са — поклати глава вождът. — Често подпалват тревата, ако е поизсъхнала. Щом по земята остане само пепел, пръскат семената си върху нея.
Но нали сега бяха над морето!… Е, няма какво да се заяжда за дреболии.
— Чуй ме, вожде на великаните! Настъпи твоят час! Хвърли камъка във водата и внимавай нишките да не се закачат в нещо.
Луис отвори люковете и спусна рампата, за да му е по-удобно. Великанът се напъна и камъкът пльосна във водата, повлякъл черната и сребристата нишки.
От брега насреща им сякаш примигваха прожектори — слънчогледите тук-там продължаваха да упорстват в стремежа си да изгорят совалката, ала скоро се отказаха. Усещаха движението отдалеч, но нима биха насочили огледалата си и към течаща вода? Да речем, към водопад? Не, те вирееха най-добре на полупустинни светове!
— Кхмий, пусни и отблъскващата се плоскост. Нагласи я за височина… осемнадесет мили. И се постарай нишките да не се оплетат.
Черният правоъгълник се издигна. Нишките висяха под него. Изумително тънката Синклерова молекулярна верига не би трябвало да се вижда изобщо, само че излъчваше сребрист блясък, а около смаляващата се във висините плоскост светеше истински ореол. Макар вече да приличаше на черна точка, ослепителният кръг около нея лесно се забелязваше. Колкото повече се издигаше, от толкова по-голяма площ наоколо слънчогледите се мъчеха да я унищожат.
По свръхпроводника токът минава без никакво съпротивление. Именно това свойство го прави незаменим. Само че свръхпроводниците имат и друга особеност, която често се забравя. Винаги си остават с една и съща температура по цялата дължина.